Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра
- Название:Патрик Ротфус Името на вятъра
- Автор:
- Жанр:
- Издательство:неизвестно
- Год:неизвестен
- ISBN:нет данных
- Рейтинг:
- Избранное:Добавить в избранное
-
Отзывы:
-
Ваша оценка:
Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра краткое содержание
Патрик Ротфус Името на вятъра - читать онлайн бесплатно полную версию (весь текст целиком)
Интервал:
Закладка:
— Тази информация няма да ти е необходима известно време — тихо каза Манет след дълго мълчание. — След като ти е забранено да ходиш в Архива и всичко останало. И все пак предполагам, че знаеш… — Той се покашля с неудобство. — Не е необходимо да купуваш ръчна лампа. Просто се подписваш за нея на бюрото и я връщаш, когато свършиш. — Той ме погледна неспокойно, като не знаеше каква реакция ще предизвика у мен тази информация.
Кимнах уморено. Бях прав — Амброуз не беше и наполовина такъв гадняр, какъвто предполагах. Той беше десет пъти по-гаден.
> 44.
> Горящото стъкло
Рибарника беше мястото, където се вършеше по-голямата част от физическата работа в Университета. В сградата имаше работилници на духачи на стъкло, дърводелци, грънчари и стъклари. Имаше също и напълно оборудвани ковачници и леярни, които бяха истинска мечта за всеки металург.
Работилницата на Килвин се намираше в Лабораторията за изобретения или както обикновено я наричаха — Рибарника. Беше голяма като вътрешността на хамбар и вътре имаше поне две дузини работни маси от дебели дървени греди, обсипани с безброй безименни инструменти и недовършени проекти. Работилницата беше сърцето на Рибарника, а Килвин беше сърцето на работилницата.
Когато пристигнах, Килвин тъкмо огъваше един усукан железен прът в опит да постигне нещо, за което можех само да предполагам, че е желаната форма. Като ме видя да надничам, той го остави здраво пристегнат на масата и дойде да ме посрещне, като избърса ръцете си о ризата.
— Добре ли си, е'лир Квоте? — огледа ме критично той.
Преди това се бях размотавал насам-натам и намерих малко върбова кора за дъвчене. Гърбът още ме болеше и сърбеше, но поносимо.
— Достатъчно добре, магистър Килвин.
— Добре — кимна той. — Момчетата на твоята възраст не трябва да се безпокоят за такива дреболии. Скоро ще си отново здрав като камък.
Опитвах се да измисля някакъв учтив отговор, когато погледът ми бе привлечен от нещо над главите ни.
Килвин проследи през рамо погледа ми. Когато видя какво гледам, на брадатото му лице се появи широка усмивка.
— А — рече той с бащинска гордост, — красавиците ми.
Високо горе, между гредите на работилницата, висяха, окачени на вериги, петдесетина стъклени сфери. Те бяха с различни размери, макар нито една да не беше по-голяма от човешка глава.
И всички горяха.
Като видя изражението на лицето ми, Килвин махна с ръка.
— Ела — каза той и ме поведе по тясна стълба от ковано желязо.
Когато стигнахме до върха й, започнахме да вървим по поредица от тънки железни пасажи, които висяха на десетина метра над пода и лъкатушеха между дебелите греди, които поддържаха покрива. След като известно време маневрирахме през лабиринта от дърво и желязо, накрая стигнахме до редицата от окачени стъклени сфери с пламъци, които горяха вътре в тях.
— Това — посочи ги Килвин — са моите лампи.
Едва тогава осъзнах какво беше това. Някои бяха пълни с течност и фитил, подобно на обикновените лампи, но повечето от тях ми бяха напълно непознати. В една от тях нямаше нищо друго освен бълбукащ сив пушек, който от време на време проблясваше. В друга сфера имаше фитил, който висеше във въздуха на сребърна нишка и гореше с неподвижен бял пламък въпреки очевидната липса на някакво гориво.
Две висяха една до друга, само че пламъкът на едната беше син, а на другата оранжев като на нагорещено огнище. Някои бяха малки — с големината на слива, а други — големи като пъпеши. В една от тях имаше нещо, което приличаше на черно парче въглища, и още нещо, като къс бял тебешир, и там, където двете парчета се притискаха едно в друго, навън във всички посоки гореше гневен червен пламък.
Килвин ме остави да погледам доста дълго, преди да се доближи до мен.
— Между кеалдарите се носят легенди за вечногорящи лампи. Мисля, че някога те са били част от нашето изкуство. Търся ги от десет години. Направих много лампи, някои от тях много добри и горящи продължително време. — Той ме погледна. — Но нито една от тях не е вечногоряща.
Той тръгна надолу по редицата, за да ми покаже една от висящите сфери.
— Знаеш ли каква е тази, е'лир Квоте?
Тя не съдържаше нищо друго освен буца зеленикавосив восък, който гореше със зеленикавосив пламък. Поклатих глава.
— Хм. А би трябвало. Бяла литиева сол. Измислих я три цикъла преди да дойдеш при нас. Досега върви добре — двайсет и четири дни и очаквам да гори още много. — Той ме погледна. — Това, че успя да се досетиш за нещо такова, ме изненада, тъй като ми бяха необходими десет години да го измисля. Втората ти догадка — натриево масло, не беше толкова добра. Опитах го преди години. Изкара единайсет дни.
Той извървя цялото разстояние до края на редицата и ми посочи една празна сфера с неподвижен бял пламък.
— Седемдесет дни — гордо каза той. — Надявам се тази да е търсената, макар че да се надяваш е глупаво. Но ако гори още шест дни, ще бъде най-добрата ми лампа за тези десет години.
Той я наблюдава известно време със странно нежно изражение.
— Но всъщност не се надявам — решително отсече. — Правя нови лампи и своите измервания. Това е единственият начин да осъществиш някакъв напредък.
Той ме поведе мълчаливо обратно надолу към приземното ниво на работилницата.
Когато слязохме, се обърна към мен.
— Ръцете — заповеднически каза той и протегна очаквателно своите огромни лапи.
Като не знаех какво точно иска, вдигнах ръце пред себе си. Той ги пое в своите и докосването му беше изненадващо леко. Обърна ги и ги огледа внимателно.
— Имаш кеалдарски ръце — каза го, сякаш неохотно изричаше комплимент.
Вдигна своите, за да ги разгледам. Те бяха с дебели пръсти и широки длани.
Стисна ги в юмруци, които повече приличаха на големи дървени чукове, отколкото на обикновени ръце.
— Минаха много години, преди тези ръце да се научат да бъдат кеалдарски ръце. Късметлия си. Ще работиш тук. — Единствено от въпросителния наклон на главата му човек можеше да предположи, че сърдитото му мърморене всъщност е покана.
— О, да. Исках да кажа, благодаря ви, господине. За мен е чест да ме…
Той ме прекъсна с нетърпелив жест:
— Ела при мен, ако имаш някакви идеи за вечногорящата лампа. Ако главата ти е толкова съобразителна, колкото изглеждат ръцете ти… — Онова, което би могло да е усмивка, беше скрито от гъстата му брада, но в тъмните му очи проблесна весела искра, когато той добави шеговито колебливо, почти закачливо. — Ако! — повтори той, вдигнал нагоре големия си като глава на чук пръст. — То тогава аз и моите хора ще ти покажем някои неща.
* * *
— Трябва да решиш към кого ще се прикрепиш — каза Симон. — За да станеш ре'лар, трябва да те спонсорира някой магистър. Така че трябва да избереш някого и да се залепиш за него като лайно за обувката му.
Читать дальшеИнтервал:
Закладка: