Неизв. - Уилям Пол Йънг Кръстопът

- Знае ли тя?

- Кой да знае, какво да знае?

- Твоята бивша. Знае ли, че съжаляваш?

- Съмнявам се. Никога не съм й казвал. Не си давах сметка какво съм сторил и какъв задник… Знаеш ли… ти познаваш само малка част от моя характер, който съвсем не е възхитителен… Между другото съжалявам за това…

- Тони, никога не съм срещала човек, който да е изцяло лош. Отчасти лош, да, но никога изцяло. Всеки някога е бил дете, а това ме кара да вярвам, че за всеки има надежда. Хората се държат лошо поради конкретна причина, често без самите да знаят каква е тя. Може причината в момента да не е явна, може да отнеме доста време, докато бъде открита, но такава неизменно съществува.

- Да, в момента и аз търся и съм обнадежден, защото мисля, че започвам да разбирам някои неща.

Маги беше достатъчно тактична, за да не продължи да го разпитва, и за кратко и двамата се умълчаха, всеки отдаден на свои мисли.

Първа Маги наруши мълчанието:

- В такъв случай… техните посещения са изненада за теб?

- Всичко е изненада за мен - промърмори той. - Предполагам ти също обичаш изненадите?

- Хей, изненадите са нещо много ценно. Напомнят на човек, че не е Бог.

- Интересно! - отвърна Тони. - Напомни ми някой път да ти разкажа за един разговор, който водих с… Няма значение.

Маги изчака.

- Та… докато Кларънс не ни каза, нямах представа, че Джейк живее дори в тази част на страната. Последното, което чух за него, беше, че бил някъде в Колорадо. Лори и Анджела ме мразят и в червата, затова не мога да си обясня тяхното желание да идват тук, освен ако… - Той направи пауза, мислейки за някаква възможност. - …Освен ако смятат, че умирам, и са дошли да приберат наследството си.

- Това предположение е доста грубичко и малко пара-ноично, не смяташ ли? Не допускаш ли да са дошли от загриженост?

Мълчание. На Тони не беше му хрумвала тази възможност.

- Тони, само не ме оставяй сама тук!

Разговорът бе тласнал мислите на Тони в неподозирана посока и той внезапно си беше спомнил нещо, което го бе втрещило.

- О, не! - възкликна той, а в гласа му се долавяше надигаща се паника.

- Тони, замълчи! - Той бе извикал толкова силно, че Маги сериозно се разтревожи, че някой може да го чуе. - Какво става? Какво се случи?

- Завещанието ми! - Ако можеше в този момент да тръгне да тича, със сигурност би го направил. - Маги, промених завещанието си точно преди да се случи цялата история с комата. Бях напълно забравил за него до този момент. Не мога да повярвам! Какво направих?

Маги долови тревогата в гласа му.

- Тихо, Тони, успокой се. Променил си завещанието, какво толкова е станало? Това си е твоето завещание.

- О, Маги, не разбираш! Държах се като пълен идиот, като параноик, мислех, че всички искат да ме измамят, пиех твърде много и…

- И какво?

- Маги, трябва да ме разбереш, не бях с ума си.

- А сега с ума си ли си? - Маги едва не се засмя високо след своя ироничен въпрос, но се въздържа, за да не нарани Тони. - Кажи ми какво толкова направи, че сега така си скубеш косите?

- Оставих всичко на котките!

- Какво си направил?! - Маги не знаеше дали да вярва на ушите си.

- Оставих всичко на котките! - повтори Тони. - Направих ново завещание, в което оставих цялото си имущество па благотворителна организация, чиято дейност е посветена на котките. Просто избрах първата, която излезе като ре зултат в Гугъл.

- Котки? - поклати глава Маги. - Но защо котки?

- По глупави съображения. Винаги съм имал афинитп към котките. Нали знаеш, те са майстори в манипулацията и се идентифицирах с тях. Но основната причина беше чистата проклетия. Лори ги мрази. Това щеше да е моят начин да покажа на всички среден пръст от отвъдното. Не че вярвах, че ще мога да видя реакцията им, но си мислех, че така поне ще умра удовлетворен.

- Тони, аз харесвам котки, но въпреки това смятам, че това е една от най-подлите и жестоки постъпки и изобщо най-тъпото нещо, което съм чувала.

- Да, сега знам това, повярвай ми. Не съм вече същият човек, който бях, но… - Той изстена. - Не мога да повярвам. Каква ужасна каша забърках.

- И така, Тони… - рече Маги, опитвайки се да потисне импулса да се нахвърли с яростни думи и ругатни върху този мъж. - Защо по-точно сме тук днес? Защо поиска да дойдем? Не искаше просто да видиш очарователната си физиономия, нали така?

Тони вече не беше убеден, че желаеше да спаси от смъртта себе си. Не беше сигурен дали въобще искаше да взима решението кого да спаси. Кой беше той, че да прави такъв иажен избор? Исус и Баба го бяха уверили, че може да изцели когото си избере, но това решение се оказваше твърде сложно и той започваше да се замисля дали всъщност подаръкът, който му бяха направили, не беше проклятие.

I [очувства се безпомощен. В съзнанието му изплуваха образите на телевизионни евангелисти, лечители и шоумени. Как точно можеше да бъде изцелен един болен човек? Не беше се сетил да попита.

- Тони! - повика го Маги.

- Извинявай, Маги. Опитвам се да измисля нещо. Би ли Поставила ръка на челото ми?

- Да поставя ръка на челото ти? А защо просто не те целуна и не те изпратя там, откъдето си дошъл? - заплаши Го Маги.

- Вероятно го заслужавам, но, моля те, направи каквото 1Гт помолих.

Без колебание Маги протегна ръка и я постави на челото на Тони. Задържа я там.

- Исусе! - възкликна Тони. Не знаеше какво да прави. Изглежда, изборът беше очевиден. Той трябваше да живее. Трябваше да поправи толкова много грешки, само една от които беше завещанието му.

- Това молитва ли беше или възклицание? - попита Маги.

- Може би по малко и от двете - призна Тони. Той вече бе решен не само да направи трудния избор, но и да й разкрие своята дилема. - Маги, изправен съм пред тежка дилема. От известно време се опитвам да взема решение и не знам какво да правя.

- Ммхм, да чуем за какво става въпрос.

- Маги, Бог ми каза, че ми предоставя възможността да излекувам един човек, и дойдох тук, за да спася себе си. Но не съм сигурен дали това е правилното реш…

- Какво?! - Маги дръпна ръката си от челото на Тони като ужилена.

- Знам, знам. - Тони се опитваше да открие правилните думи, за да й обясни.

На вратата тихо се почука и в стаята надникна жена в болнична манта. Тя се огледа, сякаш очакваше да види повече от един посетител. Маги, все още потресена, бе застинала с ръка над главата на Тони. Това никак не успокои сестрата на вратата.

- Всичко наред… - Жената направи пауза, вдигайки въпросително едната си вежда. - …ли е?

Маги свали ръката си колкото й бе възможно по-спокойно и естествено.

- Да! Абсолютно всичко е наред, всички тук сме добре.

- Маги се усмихна със своята най-невинна усмивка и от стъпи от леглото. Това сякаш поуспокои сестрата. - Ние..

- Тя прочисти гърлото си. - Аз съм на посещение на моя добър приятел и вероятно сте ме чули… ъъъ… да се моля за него.