Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— Повдигни я, а аз ще се погрижа въжето да я задържи — рече той на Уолфгар. — После я вдигни малко по-нависоко и много скоро ще я изправим обратно на четири колела.

Дребният крадец беше хитър, не можеше да му се отрече. Още щом той се върна при въжето, а девойката — при конете, Уолфгар се приведе, напрегнал железните си мускули. Въжето се охлаби и Морик побърза да го стегне около дървото. Миг по-късно варваринът повдигна каретата още малко и Морик и този път я задържа така с помощта на въжето. При третия напън на исполина каретата най-сетне застана на четири колела.

Конете изцвилиха и нервно зариха пръстта с копита, като в същото време мятаха глави толкова яростно, че Мералда не можа да ги удържи. За щастие Уолфгар се озова до нея само за секунда, улови юздите и ги дръпна. После, с помощта на същото въже, ги завърза за дървото и отиде при падналия гном.

— Как се казва? — обърна се той към девойката и когато видя колебанието й, добави: — Не можем да ви причиним нищо по-лошо от онова, което вече ви сторихме само ако науча името му. Чувствам се някак странно, като му помагам, без дори да знам как се казва.

Лицето на младата жена се проясни при това обяснение.

— Лиам. Казва се Лиам.

Очевидно събрала малко смелост, тя се приближи и приклекна до гнома, а страхът й отстъпи място на тревога за състоянието му.

— Ще се оправи ли? — попита тя притеснено.

— Още не съм сигурен.

Горкият Лиам беше в безсъзнание, но поне бе жив, а един оглед по-отблизо бързо установи, че нараняванията му не са сериозни. Уолфгар внимателно го вдигна и го постави в каретата, после се върна при девойката, хвана я за ръката и я поведе след себе си.

— Обеща, че няма да ме нараниш! — възкликна тя и опита да се съпротивлява, ала по-лесно би й било да удържи двата коня.

Морик целият грейна, когато видя Уолфгар да се приближава, влачейки жената след себе си.

— Май си променил решението си, а? — подсмихна се той.

— Ще дойде с нас за малко — обясни варваринът.

— Не! — извика Мералда и като сви ръка в юмрук, го удари в тила.

Уолфгар се обърна, развеселен и дори малко впечатлен от смелостта й.

— Да — спокойно отвърна той и с лекота спря ръката й, когато тя замахна за нов удар. — Ще повървиш с нас около една миля. След това ще те оставим да се върнеш при каретата и заедно с Лиам можете да вървите, където си поискате.

— И няма да ми сториш зло?

— Няма — обеща Уолфгар и измери Морик със смразяващ поглед. — Нито аз, нито той.

Разбрала, че няма кой знае какъв избор, младата жена тръгна без повече възражения. Верен на думата си, след около една миля Уолфгар я пусна да се върне обратно, а те с Морик и кесията със злато изчезнаха в планината.

Мералда тича през целия път обратно до горкия Лиам и когато стигна, беше останала без дъх и усещаше остра болка под ребрата. Лиам беше в съзнание, но надали бе в състояние да седне на капрата, още по-малко пък — да подкара каретата.

— Стой си вътре — рече Мералда. — Аз ще обърна конете и ще ни върна в замъка.

Лиам понечи да протестира, но тя затвори вратичката и се зае за работа. Не след дълго каретата се носеше на запад, макар и с друсане и клатушкане, тъй като младата жена нямаше никакъв опит в управляването на коне, а и пътят не бе никак лесен. Докато се носеха към замъка, в главата на Мералда се зароди неочаквана идея, привидно съвършено решение на всичките й проблеми.

Слънцето отдавна бе залязло, когато двамата най-сетне стигнаха портите на замъка. Лорд Ферингал и Присила се показаха, за да ги посрещнат и направо онемяха при вида на раздърпаната девойка на капрата и ранения кочияш вътре.

— Крадци на пътя — обясни Мералда и Присила, с нетипична за нея загриженост, побърза да се покачи на капрата.

Понижавайки глас почти до шепот, младата жена добави:

— Той ме нарани!

С тези думи тя се хвърли в прегръдките на Присила и избухна в сълзи.

Вятърът стенеше покрай ушите му, печален глас, напяващ песни за човека, който Уолфгар някога беше и който никога вече нямаше да бъде, за навеки отлетяло време, завинаги изгубена невинност и приятели, които му липсваха до болка, ала при които не можеше да се върне.

За пореден път приседна на върха на възвишението, надвиснало над северния край на планинския проход, и отправи поглед на североизток. Нещо проблесна в далечината — може би игра на светлината, а може би отражението на някой палав лъч, хвърлено от гладките води на Маер Дуалдон, най-голямото от трите езера на Десетте града. Освен това бе почти сигурен, че е зърнал Грамадата на Келвин, единствената планина на север от Гръбнака на света.

Навярно всичко беше плод на въображението му, каза си той, или пък игра на светлината — планината бе прекалено далеч, за да се вижда. А за Уолфгар Грамадата на Келвин бе сякаш на десетки хиляди мили.

— Разположили са се да лагеруват досами южния край на прохода — съобщи Морик и се присъедини към него. — Не са много. Ще бъде съвсем лесно.

Варваринът кимна. След успеха на западния път, двамата бяха отишли на юг, към земята между Лускан и прохода и дори бяха използвали нечестно спечелените си пари, за да се снабдят с припаси от един търговец. След това се върнаха при прохода и нападнаха друг керван. Този път всичко мина гладко — търговецът им плати откуп, без да се пролее и капка кръв. А сега Морик бе набелязал нови жертви — керван от три коли, които пътуваха от Лускан към Долината на мразовития север.

— Все се взираш на север — отбеляза Разбойника и приседна до приятеля си, — а не смееш да отидеш натам. Да не би да имаш врагове в Десетте града?

— Имам приятели, които ще ни спрат, ако разберат какво вършим — обясни Уолфгар.

— Кой би се опитал да ни спре? — самонадеяно отвърна Морик и варваринът го изгледа с нетрепващ поглед.

— Те ще ни спрат — настоя той, а мрачното му изражение не оставяше място за възражения.

След миг-два отново се обърна на север, а прежната тъга се върна в ясносините му очи.

— Какъв живот си оставил зад себе си? — попита Морик и той се обърна изненадано.

Двамата с лусканеца рядко говореха за своето минало, поне когато бяха трезви.

— Ще ми кажеш ли? — не отстъпваше Морик. — Толкова много виждам по лицето ти — болка, съжаление и какво още?

Уолфгар се засмя.

— Какво оставих зад себе си ли? — повтори той и като помисли малко, отсече: — Всичко.

— Не говори глупости.

— Можех да бъда крал — вперил поглед на север, исполинът сякаш говореше не на приятеля си, а на себе си.

А може би беше точно така.

— Вожд на обединените племена на Долината на мразовития вятър, с голямо влияние в съвета на Десетте града. Баща ми… — тук той се обърна към лусканеца и отново се засмя. — Ти надали ще го харесаш, Морик. А и той едва ли ще те хареса.