Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Какво доверие имаше той в нея, за да изпрати лечителя още сега, преди сватбата. Джака никога не би се лишил от един толкова силен коз. Нито заради нея, нито заради когото и да било. А ето че лорд Ферингал (който съвсем не бе глупак), й вярваше достатъчно, за да прогони сковалата дома им тревога.

Тази мисъл накара младата жена да се усмихне. От толкова време отвръщаше на ухажването на лорд Ферингал само защото го възприемаше като саможертва в името на близките си, ала сега изведнъж го видя в съвсем различна светлина. Лорд Ферингал беше добър човек, красив и богат, и преди всичко — обичаше я искрено. Единствената причина, поради която тя не бе отвърнала на чувствата му, бе нездравото й увлечение по един себичен хлапак. Увлечение, което, колкото и да бе странно, се бе изпарило с появата на лечителя.

Младата жена се върна в стаята си, за да се облече. Нямаше търпение отново да се срещне с лорд Ферингал, защото подозираше — не, сигурна бе, — че след случилото се днес вече ще гледа на него с други очи.

Двамата се видяха още същия ден — последната им среща преди сватбата. Ферингал дори не спомена лечителя, обзет от вълнение покрай приготовленията за празненството.

— Днес беше изпратил лечител у дома — рече най-сетне Мералда, неспособна да се сдържа повече. — Преди венчавката. А докато тя е болна и ти единствен притежаваш влиянието да й помогнеш, нищо не ти пречеше да ме направиш своя робиня.

Ферингал я изгледа неразбиращо.

— Че защо бих искал подобно нещо?

Непрестореното му учудване само потвърди онова, което девойката вече знаеше. Лицето й грейна в широка усмивка и тя импулсивно се хвърли на врата му и го целуна по бузата.

— Благодаря ти, задето излекува майка ми, благодаря ти, задето излекува цялото ми семейство!

При тези думи младият мъж засия, а сърцето му подскочи от радост и когато тя отново понечи да го целуне по бузата, той докосна устните й със своите. Мералда отвърна на целувката му с искрена топлота, уверена, че животът й с този мил, прекрасен мъж, ще бъде съвсем приемлив. Не, много повече от приемлив.

Докато се връщаше обратно към къщата на родителите си, девойката усети как въодушевлението й бързо се изпарява при мисълта за бебето и лъжата, която ще трябва да поддържа до края на живота си. Колко по-ужасна изглеждаше постъпката й сега! Доскоро Мералда смяташе, че не е сторила нищо по-страшно от това да се поддаде на погрешен импулс, но много скоро последиците от тази нейна едничка грешка щяха да превърнат неразумния й копнеж за една любовна нощ в истинско предателство.

Ето защо Мералда бе изпълнена със смесица от страх, надежда и радост, когато на следващата сутрин пристъпи в градината на замъка Ок, където я очакваха всички по-заможни люде от околностите, нейното собствено семейство, Присила и Темигаст. Тук беше и Лиам Уудгейт — облечен в празнична ливрея, той държеше вратичката на каретата, за да може тя да слезе, а усмивката му стигаше чак до ушите. В другия край на градината Мералда забеляза преподобния Калорк Ристен, един от по-високопоставените свещеници на Шлем, бога, когото лорд Ферингал почиташе. Свещеникът беше облечен в лъскави доспехи и отворен шлем.

Какъв ден и какво прекрасно място за предстоящата церемония! Веселите летни цветя бяха отстъпили място на хризантеми, невени и димитровчета, и макар те да не бяха така пъстроцветни, Присила се бе погрижила да допълни деликатните им багри с красиви гирлянди. Преди зазоряване бе паднал дъжд, но облаците отдавна се бяха разнесли, оставяйки след себе си свежия дъх на мокра земя. Водата, събрала се в неравностите на каменния зид, и капчиците върху нежните листенца на цветята, отразяваха слънчевите лъчи и образуваха миниатюрни дъги. Дори вятърът, който повяваше откъм океана, като че ли бе по-уханен тази сутрин.

Настроението на Мералда се подобри. Много скоро щеше да се омъжи и тогава вече нямаше да има от какво да се страхува. Най-лошото, което би могло да й се случи днес, бе да се препъне, докато отива към неголемия подиум в средата на двора, украсен с рицарска ръкавица и гоблен, на който беше изобразено голямо синьо око. Младата жена се почувства още по-сигурна при вида на грейналото лице на майка си — младият помощник на Калорк Ристен бе сътворил истинско чудо! Доскоро девойката се боеше, че Биасте няма да е достатъчно силна, за да присъства на венчавката, а ето че сега тя сияеше и от години не бе изглеждала толкова здрава.

Също толкова сияеща, забравила всички страхове за тайната, която криеше, Мералда закрачи към подиума. Не се препъна. Ни най-малко. Онези, които я гледаха отстрани, имаха чувството, че младата жена сякаш не стъпва по земята, а се носи над нея. Съвършената булка. И ако бе малко понаедряла в кръста, то това несъмнено се дължеше на хубавата храна в замъка.

Застанала до преподобния Ристен, девойката се обърна, за да види появата на лорд Ферингал. Той беше облечен в униформата си на командир на стражата на замъка Окни — искряща ризница, обточена със златен брокат, висок шлем, украсен с пера, и дълъг меч, закачен на кръста му. Мнозина от гостите ахнаха, жените зашушукаха одобрително и Мералда си каза, че да се омъжи за този мъж май няма да е толкова лошо. Колко красив й се струваше Ферингал, не на последно място — защото вече знаеше истината за доброто му сърце. Лъскавите му доспехи бяха повече за ефект, но въпреки това му придаваха величествен вид.

Засиял от щастие, младият благородник се присъедини към нея и церемонията започна. Калорк Ристен тържествено призова всички присъстващи да станат свидетели на свещения съюз между двамата, застанали пред него, но вместо към бъдещия си мъж, Мералда погледна към родителите си. Много скоро тя престана да слуша какво говори свещеникът, който продължаваше да реди официални слова. В един момент й поднесоха бокал с вино, от който да отпие, а после да го подаде и на Ферингал.

Птиците пееха наоколо, цветята разпръсваха весели багри и сладко ухание, младоженците бяха красиви и истински щастливи — беше се получила сватба, за каквато всяка жена от Окни можеше само да мечтае. Всички, които не присъстваха на самата церемония, бяха поканени да поздравят младата двойка пред портата на замъка. За по-бедните гости пищната церемония бе начин поне за мъничко да се откъснат от собствения си сив живот и те искрено й се наслаждаваха. Всички, освен един.

— Мералда!

Викът проряза утрото и подплаши ято чайки, накацали по скалите на изток от замъка. Всички очи се обърнаха натам, откъдето бе дошъл гласът, и върху една скала видяха самотна, слаба фигура, с увиснали рамене, която не можеше да бъде сбъркана — Джака Скъли.

— Мералда! — вопълът се откъсна сякаш от дълбините на душата му.