Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Младата жена погледна първо към родителите си (Дони изглеждаше така, сякаш не може да си намери място), а после към бъдещия си съпруг.

— Кой е този? — разтревожено попита лорд Ферингал.

Мералда едва не се задави и поклати глава, а по лицето й се изписа искрено отвращение:

— Един глупак! — успя да каже най-сетне тя.

— Не можеш да се омъжиш за лорд Ферингал! — продължаваше да крещи Джака и неусетно пристъпи напред, към ръба на скалата. — Нека избягаме заедно, умолявам те, Мералда!

Лорд Ферингал, а и всички останали, изпитателно се взряха в младата жена.

— Като деца бяхме приятели — побърза да обясни тя. — Сега е просто един глупак, непорасъл хлапак и не си струва да се тревожиш заради него.

Когато видя, че думите й нямат особен ефект, тя постави ръка върху рамото на Ферингал и пристъпи към него.

— Тук съм, защото двамата открихме любов, каквато никога не съм си и представяла.

— Мералда! — долетя отчаяният вопъл на Джака.

Ферингал се намръщи и погледна към скалата.

— Накарайте го да замълчи! — нареди той и се обърна към свещеника. — Обгърни го с облак от тишина!

— Твърде е далеч — поклати глава Ристен, макар че всъщност не знаеше как се прави подобна магия.

В другия край на градината Темигаст, разтревожен от последиците, които това прекъсване можеше да има, вече изпращаше неколцина войници да се погрижат за гръмогласния хлапак.

Също като стария иконом, Мералда беше силно уплашена и се питаше докъде би могла да стигне глупостта на Джака. Дали нямаше да каже нещо, което да провали сватбата, да очерни завинаги името й и дори да й струва живота?

— Нека избягаме заедно, Мералда! — викаше Джака. — Аз съм любовта на живота ти!

— Кой е този кучи син? — настоя лорд Ферингал на път да избухне.

— Един от полските работници, който си мисли, че е влюбен в мен — прошепна Мералда под любопитните погледи на гостите.

Виждайки опасните пламъчета в очите на младия благородник, тя улови погледа му и заяви с тон, който не оставяше място за съмнения:

— Дори ако не се женехме, дори ако не бяхме открили любовта, пак нямаше да искам да имам нищо общо с този глупак.

Ферингал я изгледа продължително, но просто не бе в състояние да й се сърди, не и когато я чуваше да говори толкова искрено.

— Да продължа ли, милорд? — попита Калорк Ристен, но Ферингал вдигна ръка.

— Чак когато свалят хлапака оттам.

— Мералда! Ако не дойдеш с мен, ще се хвърля върху скалите долу! — неочаквано се провикна Джака и направи крачка към ръба на канарата.

Неколцина от гостите ахнаха уплашено. Не и Мералда. Тя просто си стоеше и го гледаше с леден поглед, толкова вбесена, че изобщо не я интересуваше дали глупакът ще изпълни заканата си, най-вече защото беше сигурна, че няма да го стори. Джака Скъли нямаше смелостта да се самоубие. Единственото, което искаше, бе да й причини болка и да я унижи пред всички, да направи и нея, и лорд Ферингал за смях. Цялото това представление бе дребнаво отмъщение, а не любов.

— Спри! — провикна се един от стражите и се закатери по зъбера.

При този звук, така наблизо, младежът рязко се обърна, но не успя да запази равновесие, подхлъзна се и падна по очи. Опита да се хване за нещо, но наоколо имаше само ситни камъчета и той се плъзна назад, така че сега висеше от гърдите надолу. Под него, на около трийсетина метра, се белееха остри скали.

Войникът се хвърли, за да го улови, но закъсня.

— Мералда! — последният, отчаян зов на Джака проряза въздуха, после всичко свърши.

Колкото и да бе поразена от този неочакван, драматичен обрат, въпреки изумлението и болката си, младата жена усещаше погледа на лорд Ферингал върху себе си, с тялото си чувстваше как той следи всяко нейно движение, всяка нейна реакция. И най-незначителната грешка в този момент щеше да й струва прескъпо, когато истината за състоянието й излезеше наяве.

— Боже мой! — ахна тя и затули устата си с ръка. — Горкият наивник!

И като си придаде озадачен вид, тя се обърна към лорд Ферингал, клатейки недоумяващо глава.

И тя наистина не можеше да проумее какво се бе случило току-що. В гърдите й се бореха ненавист, ужас и спомен за споделена страст. Мразеше Джака — как само го мразеше! — заради реакцията му, когато разбра за бременността й, мразеше го и заради постъпката му днес. Ала не можеше с лека ръка да пренебрегне случилото се между тях, не можеше да се преструва, че е забравила как едва допреди няколко месеца й бе достатъчно само да го зърне, за да започне да подскача от щастие като малко момиченце. В едно Мералда бе напълно сигурна — последният вик на Джака щеше да я преследва до края на дните й.

Ала тя скри всичко това, зарови го дълбоко в себе си и се престори, че като всички останали изпитва единствено ужас и недоумение.

Отложиха сватбата. Ожениха се три дни по-късно, в едно сиво, дъждовно утро. Някак си това им се стори правилно.

През целия ден след празненството, което вдигнаха в деня на сватбата и на което бяха поканени всички от селото, Мералда усещаше някакво колебание у Ферингал. Опита се да говори с него и да разбере какво го измъчва; той обаче не каза нищо и девойката разбра, че навярно се бои. А и можеше ли да го вини? Все пак, Джака бе издъхнал с името на неговата годеница на уста!

Ала денят напредваше, виното се лееше като река, навсякъде цареше веселие и усмивката все по-често спохождаше лицето на младия мъж. Колко широка стана тя, когато Мералда му прошепна, че с нетърпение очаква да останат сами, първата нощ, в която щяха да споделят любовта си.

И тя наистина бе приятно развълнувана (макар и доста притеснена). Естествено, Ферингал щеше да разбере, че тя не е девствена, но това не бе нещо необичайно за момиче, отраснало в тежките условия на фермерския живот, изпълнен с усилен труд и почти ежедневна езда. За известно време Мералда се чудеше дали да не му разкаже всичко, да си признае за случилото се и за лъжата, с която бе намислила да го заблуди.

Но когато двамата поеха по витата стълба, отвеждаща към личните им покои, тя се отказа. Не, Ферингал бе преживял твърде много през последните няколко дни. Тази нощ трябваше да бъде нощ за удоволствия, не за болка.

Тя щеше да се погрижи за това.

Първата седмица след сватбата бе най-прекрасната седмица в живота на младата жена, изпълнена с любов и усмивки. Най-силно я сгряваха усмивките на Биасте. Семейството й не се бе преместило в замъка (Мералда не смееше да предложи подобно нещо на Присила… още не), но преподобният Ристен се бе трудил неуморно и не след дълго им бе съобщил, че Биасте е напълно излекувана, нещо, което девойката и сама виждаше върху сияещото лице на майка си.

Виждаше също така, че Ферингал, макар и разтърсен от случилото се с Джака, ще го превъзмогне. Той я обичаше, в това Мералда бе съвсем сигурна, и я обграждаше с грижи и любов.