Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Младата жена дори успя да сложи чувствата си към Джака в ред. Съжаляваше за онова, което го бе сполетяло, но не изпитваше никаква вина за смъртта му. Джака сам си го бе причинил, беше го сторил не заради нея, а заради себе си, както всичко, което бе правил някога. В сърцето й винаги щеше да има местенце и за него, за младия мъж от нейните първи мечти, но тя се чувстваше повече от възнаградена от мисълта, че близките й са много по-добре, отколкото някога изобщо се бяха надявали. След известно време Дони и Биасте щяха да имат свое собствено имение, а когато Тори поотраснеше още мъничко, сестра й щеше да й намери подходящ жених, навярно някой богат търговец.

Оставаше един-единствен проблем. Мералда не можеше да се отърве от чувството, че Присила започва да се досеща за състоянието й — макар външно да си оставаше все така любезна, по-възрастната жена на няколко пъти й хвърляше крайно проницателни погледи. Погледи, изпълнени с подозрение, като тези, които й отправяше и старият Темигаст. Те се бяха досетили или поне предполагаха каква е истината. Във всеки случай, скоро и останалите щяха да научат. При тази мисъл Мералда усещаше как сянка на отчаяние помрачава иначе съвършеното й щастие.

В началото дори се бе почудила дали да не отиде при Ристен и да го помоли да махне детето с някоя от своите магии. Бързо се отказа и то не защото се боеше, че свещеникът ще я издаде — въпреки че не искаше нищо, което да й напомня за Джака Скъли, просто не можеше да стори зло на невинното създание, което растеше в утробата й.

В края на първата седмица Мералда вече бе взела решение как да постъпи, в края на втората събра достатъчно смелост, за да пристъпи към действие. След като тайно бе помолила готвача да им поднесе яйца за закуска, тя седна на масата заедно с Ферингал, Присила и Темигаст. Най-добре бе да го направи, когато всички са там.

Още преди готвачът да се появи с яйцата, младата жена долови миризмата им и усети как й се повдига. Тя се преви одве, притиснала ръце до корема си.

— Мералда? — разтревожи се Ферингал.

— Добре ли си, детето ми? — попита и Темигаст.

Девойката погледна към Присила и видя подозрението в очите й. Изправи се рязко и избухна в сълзи, което, след всичко случило се, не й бе никак трудно.

— Не, не съм добре! — проплака тя.

— Какво има, съкровище? — уплаши се Ферингал и се втурна към нея.

— Там, на пътя… — обясни тя, хлипайки отчаяно. — Когато отивахме при мадам Принкъл…

— Когато ви нападнаха? — опита се да й помогне Темигаст.

— Онзи мъж, по-големият — не спираше да плаче Мералда. — Той ме насили.

Лорд Ферингал беше като поразен от гръм.

— Но защо не ни каза? — попита Темигаст след дълъг миг на неловко мълчание.

Готвачът, който се бе появил на прага със закуската, изпусна препълненото блюдо от изненада.

— Боях се да ви кажа — изхлипа Мералда и вдигна очи към своя съпруг. — Страхувах се, че ще ме намразиш.

— Никога! — възкликна Ферингал, но бе очевидно, че е потресен до дъното на душата си и дори не направи и крачка повече, за да се доближи до нея.

— И ни казваш сега, понеже…? — тонът на Присила, както и нараненото изражение на Темигаст красноречиво говореха, че и двамата са се досетили за истината.

— Защото нося детето му! — проплака Мералда.

Всичко това — страхът, напрежението, усилието да поддържа лъжата си, примесени с миризмата на проклетите яйца — й дойде твърде много и като се приведе на една страна, тя повърна. Докато кашляше мъчително, чу отчаяния вопъл на Ферингал и болката в гласа му дълбоко я нарани.

След това в стаята се възцари тишина.

Прилошаването й отмина, ала тя се боеше да се изправи, страхуваше се да срещне погледите на другите трима. Не знаеше как ще постъпят, макар че бе чувала историята на някаква селянка, която забременяла, след като била изнасилена. Никой не я бе сметнал за виновна.

Изведнъж усети как някой полага ръка върху рамото й и нежно й помага да се изправи. Присила я притисна до гърдите си, шепнейки, че всичко ще бъде наред.

— Какво да правя? — с мъка успя да изрече Ферингал, тъй като в гърлото му бе заседнала горчива буца, а тонът му бе такъв, че за миг Мералда се уплаши да не я прокуди завинаги от замъка и от живота си.

Старият Темигаст отиде при него.

— Подобни неща са се случвали и преди, милорд — опита се да го успокои той. — Дори и по тези земи.

Другите трима се взряха в него.

— Разбира се, и дума не може да става за измяна — продължи Темигаст. — С изключение на това, че Мералда не ни е съобщила веднага. За това можете да я накажете, както сметнете за добре, но ви умолявам да бъдете снизходителен към бедното момиче.

Погледът на Ферингал не омекна, но той все пак кимна.

— Що се отнася до детето — рече наместникът, — трябва да съобщим за него и то скоро. Нека отсега се знае, че то никога няма да бъде ваш наследник.

— Ще го удуша още щом се роди! — изръмжа Ферингал.

Мералда изхлипа, същото стори и Дрисила, за огромна изненада на младата жена.

— Милорд — обади се Темигаст.

Обзет от безсилен гняв, Ферингал стовари юмрук върху бедрото си и Мералда, която не изпускаше от очи нито едно негово движение, разбра, че заканата му да убие детето е само празна заплаха.

Темигаст поклати глава и го потупа по рамото:

— По-добре да го дадем на някого, милорд. Да се махне веднъж завинаги от живота ни.

Ферингал погледна жена си въпросително.

— Не го искам! — искрено отвърна тя. — Никога вече не искам да си спомням за онази нощ, ъ-ъ-ъ, за онзи ден — поправи се тя начаса и прехапа устни, надявайки се, че другите не са забелязали грешката й.

За нейно облекчение и все по-голяма изненада, отново Присила бе тази, която остана до нея и я придружи до стаята й. Дори когато другите двама вече не можеха да ги чуят, грижовното й отношение не се промени.

— Дори не мога да си представя болката ти — каза тя.

— Съжалявам, че не ти признах по-рано — отвърна Мералда и Присила я погали по бузата.

— Сигурно е било прекалено мъчително. Но ти не си сторила нищо нередно. Брат ми си остава първият мъж в живота ти, първият, комуто си се отдала доброволно, а никой съпруг не би могъл да иска повече.

Мералда преглътна давещата я вина, опитвайки се да убеди сама себе си, че Ферингал наистина е първият мъж в живота й, първият мъж, който хранеше искрени чувства към нея.

— Може би ще успеем да измислим нещо, когато се роди детето — неочаквано рече Присила и Мералда я изгледа неразбиращо. — Хрумна ми, че бих могла да се изнеса да живея някъде другаде — обясни по-възрастната жена. — Или пък да се преместя в някое от крилата на замъка, които не използваме.

Мералда продължи да я гледа недоумяващо, после изведнъж разбра. Удивена, тя дори не усети, как започна да говори с предишното си простовато произношение: