Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— Но и на другия няма да му се размине току-така — рече вълшебникът, обръщайки се сякаш към невидима публика.

С тези думи той сви ръка в юмрук, пръстенът му проблесна и удари с тоягата си по земята. Припламна ярка светлина, извиха се валма гъст дим и двамата с Уолфгар изчезнаха.

— Магьосници! — изплю се Морик отвратено, миг преди възвишението да рухне със силен грохот и да го повлече със себе си.

Намираше се в приемната зала на някакъв замък. Неимоверно дългото пипало все още го държеше в плен, увито няколко пъти около могъщото му тяло, в опит да пристегне ръцете му. Уолфгар го удари няколко пъти, но то се оказа доста еластично и просто се огъна, поемайки силата на юмруците му, без да охлаби хватката си. Тогава варваринът го улови и го изви, мъчейки се да го скъса, но в същия миг другият край на пипалото, освободено от пръстите на магьосника, се омота около краката му и го препъна. Уолфгар рухна на земята и се замята отчаяно, но без никакъв резултат. Беше заловен.

Положи немалко усилия, за да махне гнусното нещо от врата си и когато бе сигурен, че няма да бъде удушен, насочи вниманието си към мястото, в което беше попаднал. Магьосникът беше тук, а зад него имаше две кресла, в които се бяха разположили мъж на около двайсет и пет години и по-млада, неоспоримо красива жена… която варваринът прекрасно си спомни.

Край тях бе застанал възрастен мъж, а в друго кресло, малко по-настрана, седеше пълна, четирийсетинагодишна жена. Освен това, на няколко места в стаята имаше въоръжени до зъби войници с мрачни лица.

— Както обещах — тъкмо казваше магьосникът с дълбок поклон. — Сега, ако не възразявате, бих искал да си получа обещаното възнаграждение.

— Златото вече те очаква в покоите, които ти осигурих, докато ни гостуваш — отвърна младият мъж, към когото бяха отправени тези думи. — Никога не съм се съмнявал в способностите ти, добри ми господине. Покровителят ти, търговецът Галуей, се изказа много ласкаво за уменията ти.

Магьосникът отново се поклони:

— Ще имате ли още нужда от услугите ми?

— Колко ще издържи? — попита младият мъж и посочи гигантското черно пипало, впримчило Уолфгар.

— Още дълго — увери го вълшебникът. — Достатъчно дълго, за да го разпитате и осъдите, а след това да го хвърлите в подземието на замъка или пък да го убиете на място.

— Тогава си свободен. Ще споделиш ли вечерята ни?

— Боя се, че ме чака неотложна работа в Домовата кула — поклати глава магьосникът и се поклони още веднъж. Кискайки се доволно, докато минаваше покрай проснатия на пода варварин, той излезе от стаята.

За всеобща изненада, Уолфгар изръмжа, сграбчи пипалото с две ръце и го разкъса. В стаята настана хаос, разнесоха се писъци. Той успя да се изправи на крака, ала в този миг дузина войници се нахвърлиха отгоре му и започнаха да го налагат с тежки сопи и юмруци, облечени в метални ръкавици. Въпреки че още се бореше с гигантското пипало, Уолфгар съумя да освободи едната си ръка и нанесе толкова мощен удар на един от войниците, че той политна далеч назад. Другиго пък улови за врата и блъсна главата му в пода, но после падна, зашеметен и целият насинен. С едно заклинание магьосникът премахна остатъка от безполезното вече пипало и стражите оковаха ръцете на пленника зад гърба му.

— Ако бяхме само ти и аз, магьоснико, щеше ли да намериш заклинание, с което да ме спреш? — изръмжа исполинът.

— Ако бяхме само ти и аз, щях да те довърша още в планината — сопна се вълшебникът, очевидно ядосан от провала си.

Уолфгар го заплю в лицето.

— Колко можеш да понесеш?

Побеснял от гняв, магьосникът вдигна ръка, но преди да успее да стори каквото и да било, Уолфгар, противно на всяка логика, разблъска наобиколилите го войници и го удари с рамо, запращайки го далеч назад. Вълшебникът с мъка се изправи на крака и макар че стражите вече бяха обуздали могъщия исполин, предпочете да се махне от стаята, колкото се може по-бързо.

— Впечатляваща демонстрация — язвително подхвърли лорд Ферингал и се намръщи. — Може би трябва да ти ръкопляскам, преди да те кастрирам?

Тези думи най-сетне привлякоха вниманието на Уолфгар и той се накани да отвърне нещо, но най-близкият войник го смушка в ребрата, за да го накара да мълчи.

Лорд Ферингал се обърна към младата жена до себе си:

— Той ли е? — попита с глас, напоен с отрова.

Уолфгар срещна погледа на девойката — същата, която Морик не бе насилил единствено заради него, същата, която бе пуснал да си ходи невредима. Там, в дълбоките й, зелени очи откри чувство, което не можа да разбере. Печал, навярно? Каквото и да бе то, със сигурност не беше гняв.

— Аз… — заекна девойката и извърна поглед. — Аз… не мисля, че е той.

Очите на лорд Ферингал се разшириха от изненада, възрастният мъж до него ахна, същото стори и по-възрастната жена.

— Разгледай го добре, Мералда — остро нареди Ферингал. — Той ли е?

Отговор не последва, но Уолфгар съвсем ясно видя болката в очите на момичето.

— Кажи! — настоя Ферингал.

— Не! — проплака Мералда, отказвайки да срещне погледа на когото и да било от присъстващите.

— Доведете Лиам! — кресна лорд Ферингал.

Един от войниците зад Уолфгар изскочи от стаята и се върна миг по-късно, водейки със себе си стар гном.

— Той е и още как! — заяви Лиам начаса и се приближи до окования варварин. — Мислиш си, че няма да те позная ли? Добре ме изиграхте с твоето приятелче, дето ми отвличаше вниманието, докато ти се хвърли отгоре ми! Познах те, крадливо псе, защото те видях, преди да се стовариш върху мен!

И като се обърна към лорд Ферингал, повтори:

— Той е.

Младият благородник изгледа съпругата си продължително, после, без да сваля очи от лицето й, попита кочияша:

— Сигурен ли си?

— Рядко са ме надвивали, господарю — отвърна Лиам. — Сам казахте, че съм най-добрият боец в цял Окни и точно затуй ми поверихте вашата любима, а аз се провалих. Никога няма да мога да си го простя и пак ви казвам — точно този беше и какво не бих дал да се изправя срещу него в честна битка!

И той отново спря ядовит поглед върху лицето на варварина. Уолфгар не извърна очи, но макар да знаеше, че би могъл да го прекърши на две с една ръка, не отговори — истина бе, че беше сторил зло на дребния гном.

— Имаш ли да кажеш нещо в своя защита? — попита лорд Ферингал, но преди варваринът да успее да отвори уста, младият благородник се втурна към него, избутвайки Лиам настрани, за да може да му прошепне в ухото:

— Имам тъмница за теб. Мрачно място, чийто под е осеян с костите на предишните си обитатели; място, пълно с плъхове и отровни паяци. О, да, глупецо! Вече съм ти приготвил място, в което да гниеш, докато не дойде денят, отреден за жестоката ти смърт!