Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия
- Название:Пътеките на мрака - цялата трилогия
- Автор:
- Жанр:
- Издательство:неизвестно
- Год:неизвестен
- ISBN:нет данных
- Рейтинг:
- Избранное:Добавить в избранное
-
Отзывы:
-
Ваша оценка:
Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия краткое содержание
1. Потайно острие
2. Гръбнака на света
3. Саблено море
съставил: stg™
Дризт, Уолфгар, Кати-бри, Бруенор и Риджис тръгват на поредното си пътуване, но този път не в търсене на приключения, а за да прочистят света от злото на Креншинибон.
Артемис Ентрери се завръща в Калимпорт, за да открие, че след заминаването му нещата са се променили и мястото му в неговия собствен свят съвсем не е така неоспоримо, както преди. Изкусно и неумолимо, мрачният елф Джарлаксъл изплита мрежата, която ще хвърли и над Повърхността, за да утвърди влиянието си там. Но съдбата и на доблестните войни, и на коварния наемник, и на безмилостния палач е направлявана от нещо общо – търсенето на собствения им път. Само че не водят ли всички тези пътища до едно и също място?!
Избягал в Лускан от спомените за злия демон Ерту, Уолфгар е мъртъв за своите приятели. Той се сприятелява с най-големия разбойник в града – Морик, и двамата заживяват безгрижно в кръчмата на Арумн. Съдбата обаче не е отредила на Уолфгар безцелно съществуване, забравен от света. Варваринът е несправедливо обвинен в сериозни престъпления и трябва да поеме по трудния път на изкуплението. Приключенията го отвеждат до Гръбнака на света, където пътят му се пресича с този на млада жена, сключила брак по сметка с местния благородник, но чакаща дете от своя любим. Тя посочва Уолфгар за баща на детето и така го въвлича в поредния вихър от перипетии и приключения, в търсене на истината и в опит да забрави миналото. Въпреки опасностите, Уолфгар ще оцелее, за да спечели най-ценната награда – един човек, който е смятал за изгубен завинаги.
Когато Дризт намира белег от великия боен чук Щитозъб на гърба на свиреп престъпник, той повече не може единствено да се надява, че Уолфгар е в безопасност. Мрачният елф и приятелите му се отправят на път, за да открият варварина веднъж завинаги. И докато подреждат пъзела, който ги измъчва от дълго време, парче по парче, решимостта на Дризт да го намери нараства все повече. А през това време Уолфгар плава с капитан Дюдермонт и на свой ред търси откраднатия Щитозъб, който е в ръцете на злия пират Шийла Крий. Само че и тя не чака просто да бъде хваната, а има други планове... Дризт, Кати-Бри, Риджис, Бруенор и Уолфгар – приятелите от Сребърните зали се събират за първи път от дълго време в едно приключение, което ще ви остави без дъх.
Пътеките на мрака - цялата трилогия - читать онлайн бесплатно полную версию (весь текст целиком)
Интервал:
Закладка:
Търговците закимаха, все още засмени.
— И сега се опитвам да ги открия, макар че те сигурно вече наближават долината — Морик се изкиска развеселено. — Как само ще ми се смеят, когато ме видят да се задавам пеша, окалян от глава до пети.
— Изглеждаш така, сякаш си се бил с някого — отбеляза Доуинкъл, забелязал следите от скалните отломки и битката с гоблините преди това.
— А, просто едно спречкване с неколцина гоблини и един човекоядец — махна с ръка Разбойника, — нищо особено.
Мъжете наоколо го изгледаха с разширени очи, но в погледите им нямаше недоверие — нима биха могли да се усъмнят в човек, пътуващ с другари като Дризт и останалите! Пък и Морик можеше да бъде толкова приятен и така убедителен, че и най-невероятните истории звучаха напълно достоверно от устата му.
— Можеш да прекараш нощта при нас, добри ми Брандебург — предложи Петерс. — Колкото нощи поискаш. Само че ние сме тръгнали в обратната посока — връщаме се в Лускан.
— На драго сърце ще приема поканата ви за тази нощ — отвърна Морик. — Пък кой знае, може би…
Той нарочно остави думите да увиснат във въздуха и си придаде замислен вид.
И Петерс, и Доуинкъл се приведоха към него, а по лицата им се изписа очакване.
— Дали знаете откъде бих могъл да си купя кон, хубав жребец за езда? — попита Морик. — Както и чифт хубави дрехи. Приятелите ми са оставили лесните пътища, това е сигурно, та навярно все още мога да пристигна преди тях до Десетте града. Само като си представя израженията им, когато се появят в Самотната кория и ме видят да ги очаквам, облечен като принц!
Мъжете край него нададоха възторжени викове.
— Ами че ние имаме и двете — и кон, и хубави дрехи! — потупа го по рамото Петерс, при което лицето на Разбойника, здравата натъртен от лошото падане, се изкриви от болка. — А и ще ти предложим отлична цена!
Те хапнаха, разказваха си истории, смяха се. Докато дойде време да си лягат, Морик вече се беше сдобил с най-добрия им кон, както и с прекрасни дрехи от плътна тъмнозелена материя, обшити със златист брокат, и всичко това — срещу почти смешно заплащане, малка част от сумата, която би платил в някой лускански магазин.
Остана да преспи в лагера на търговците, но си тръгна още щом съмна. Пое на север, с песен на уста, а когато се отдалечи достатъчно, за да е сигурен, че не могат да го видят, свърна на запад и пришпори коня, мислейки си, че трябва още малко да промени външния си вид, преди да се появи в малкото селце като лорд Брандебург от Града на бездънните води.
Само се надяваше магьосникът да не е там. Ненавиждаше магьосници.
Ерту отново го намери. Там, в мрака на мръсната килия, Уолфгар нямаше къде да избяга от мъчителните си спомени, от агонията, просмукала се чак до мозъка на костите му през дългите години на нечовешко страдание в хищните лапи на Ерту и злите му слуги.
Демонът го откри и го впримчи в плен, изпрати скверните сукуби да го изкусят и унищожат — и него, и неговите деца.
Споменът го връхлетя с болезнена яснота: Ерту с детето в ръце, собственото му отвращение при мисълта, че подобно създание би могло да бъде негова рожба, примесено с осъзнаване на неоспоримия факт, че това създание (би ли могъл да го нарече „невинно създание“?) наистина е негово дете.
После Ерту отвори вълча паст и бавно се наведе над бебето. Дългите му, остри зъби се приближаваха все повече и повече, устата му бе отворена толкова широко, че можеше да налапа цялата глава на детето.
Уолфгар усети пръстите на сукубата върху тялото си и се събуди с мъчителен стон. Трескаво зарита и заразмахва ръце, за да прогони полазилите го паяци, но не можа да се спаси от болезнените им челюсти. Все още замаян, той скочи на крака и се хвърли напред в непрогледната тъмнина на килията. Блъсна се в здравата метална врата и едва не припадна от силата на удара.
Ридаейки от гняв и безсилие, той рухна на земята, заровил лице в ръцете си. Внезапно разбра какво го бе извадило от кошмарния сън — в коридора отекваха стъпки. Вдигна поглед и видя треперливия светлик на запалени факли да се приближава към килията му.
Варваринът се надигна и седна изправен, опитвайки се да възвърне поне част от достойнството си. Спомни си, че осъдените на смърт нерядко получават правото на едно последно желание. Неговото би било бутилка силен алкохол, та за сетен път да избяга от ужасното си минало и да потъне в безпаметно забвение.
Факлите вече бяха съвсем близо и на светлината им Уолфгар видя лицето на лорд Ферингал да наднича през решетките:
— Готов ли си да признаеш злодеянията си, мръсно псе? — извика младият благородник.
Уолфгар го изгледа продължително, но Ферингал не се уплаши:
— Много добре — продължи той. — Моят кочияш те разпозна, така че по закон трябва само да ти кажа престъплението, в което те обвиняваме, и наказанието, което смятам да ти наложа.
И този път отговор не последва.
— Заради обира на пътя ще се простиш с ръцете си. Една по една, бавно и мъчително. За другото, по-страшното ти престъпление… — Ферингал се поколеба и дори на мъждивата светлина, разпръсквана от факлите, Уолфгар видя болката, изписала се по лицето му.
— Милорд — обади се Темигаст иззад него.
— За другото, по-страшното ти престъпление — повтори Ферингал вече с нормален глас, — задето изнасили лейди Мералда, ще бъдеш кастриран пред очите на всички, а после — прикован насред селото в продължение на цял ден, та всеки, който мине покрай теб, да те заплюе. След това, долно псе, те чака кладата.
Уолфгар изненадано повдигна вежди при прочитането на последното му „престъпление“. Та нали единствено неговата намеса бе спасила девойката от онова, в което сега го обвиняваха! Искаше му се да изкрещи истината в лицето на лорд Ферингал, да изкърти вратата и да се нахвърли отгоре му. Искаше му се да вика и да троши, но вместо това остана на мястото си, приемайки безмълвно поредната неправда.
Но дали наистина беше неправда, запита се той. Дали пък не бе заслужил подобна съдба? И имаше ли изобщо някакво значение?
Това беше, осъзна Уолфгар с кристална яснота. Всичко това нямаше никакво значение. В смъртта най-сетне щеше да открие свободата, която жадуваше. Убиеше ли го, лорд Ферингал щеше да извърши услуга не само на себе си, но и на Уолфгар. Жената го бе обвинила несправедливо и той нямаше представа защо… но всъщност не се и интересуваше.
— Няма ли да кажеш нещо? — попита Ферингал.
— Имам ли право на последно желание?
Младият благородник почти подскочи при този абсурден въпрос.
— Няма да ти дам нищо! — кресна той. — Нищо, освен още една нощ, гладна и дълга, та да имаш време да помислиш за онова, което те чака утре!
— Милорд — за втори път се разнесе умиротворителният глас на Темигаст. — Стража, придружете лорд Ферингал до покоите му!
Читать дальшеИнтервал:
Закладка: