Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Ферингал се остави да бъде отведен от подземието, хвърляйки последен, изпълнен с омраза, поглед към Уолфгар.

Темигаст обаче остана и като взе една от факлите на останалите войници, даде им знак да си вървят. Дълго време не каза нищо, само се взираше изпитателно в лицето на варварина.

— Махай се, старче — каза Уолфгар най-после.

— Не отрече последното обвинение — рече Темигаст, — макар пред мен да твърдеше, че си невинен.

Уолфгар сви рамене, все така, без да среща погледа му:

— Защо да се повтарям? Вие вече сте ме осъдили.

— Не отрече изнасилването — повтори Темигаст и варваринът най-сетне го погледна.

— Нито пък ти се застъпи за мен.

Темигаст изглеждаше така, сякаш са го зашлевили.

— И не възнамерявам да го сторя!

— И ще оставиш един невинен човек да умре?

Икономът изсумтя.

— Невинен? — повтори той. — Ти си жалък крадец и нямам никакво намерение да сторя каквото и да било срещу лейди Мералда или лорд Ферингал заради теб.

Уолфгар се изсмя — каква нелепост!

— Но мога да ти предложа нещо друго — продължи Темигаст. — Не казвай нито дума против лейди Мералда и обещавам, че смъртта ти ще бъде бърза и милостива. Това е единственото, което мога да направя за теб.

Уолфгар спря да се смее и изпитателно се взря в него.

— В противен случай — предупреди го икономът, — можеш да бъдеш сигурен, че ще умреш бавно и мъчително, молейки ни да сложим край на нетърпимата агония!

— Агония? — глухо повтори варваринът. — Та ти дори не знаеш какво означава тази дума!

— Ще видим — изръмжа Темигаст и си тръгна, оставяйки Уолфгар сам в мрака… където Ерту го откри много скоро, както винаги успяваше.

Морик яздеше с цялата бързина, на която конят му беше способен, толкова дълго, колкото животното можеше да издържи. Пое по пътя, на който двамата с Уолфгар бяха срещнали каретата, и дори мина през мястото, където варваринът я беше прекатурил, заедно с кочияша на капрата и девойката вътре.

Пристигна в Окни в късния следобед, за всеобща изненада на неговите обитатели.

— Ще ми кажеш ли името на господаря на тези земи, добри ми господине? — обърна се той към едного от тях и му подхвърли лъскава жълтица.

— Лорд Ферингал Ок — начаса отвърна селянинът. — С младата си съпруга живеят в замъка Ок, ей там — и той посочи към брега.

— Задължен съм ти — поклони се Морик и като му подаде две-три сребърни монети, пришпори коня и пое към малкото мостче, отвеждащо в замъка Ок.

Когато стигна, намери портата отворена, а край нея стояха двама крайно отегчени стражи.

— Лорд Брандебург от Града на бездънните води — представи се Разбойника и дръпна юздите на жребеца си. — Ще бъдете ли така добри да уведомите лорд Ферингал за пристигането ми — идвам отдалеч, а ме чака още много път.

С тези думи Морик скочи от седлото и се зае да почиства пищните си одежди от прахта, като дори извади тънкия си меч от ножницата, за да го избърше и да направи няколко сложни движения с него, преди отново да го окачи на кръста си. Действията му имаха ефект — стражите несъмнено бяха впечатлени: единият хукна към замъка, а другият се приближи, за да се погрижи за коня на гостенина.

Само след няколко минути Морик-лорд Брандебург, вече стоеше пред лорд Ферингал в приемната зала на замъка Ок. С изящен поклон той се представи за пътник, изгубил другарите си в битка с група великани нейде в Гръбнака на света. В погледа на Ферингал прочете приятно вълнение и гордост от посещението на благородник от великолепния Град на бездънните води и разбра, че домакинът му несъмнено ще стори всичко по силите си, за да му угоди, поласкан от височайшата визита.

— Смятам, че поне двама-трима от другарите ми успяха да избягат — довърши разказа си Морик. — Същото обаче не може да се каже за долните създания, с които се бихме.

— Колко далеч оттук се случи това? — въпреки че изглеждаше така, сякаш мислите му са някъде другаде, Ферингал се разтревожи от историята на Морик.

— О, доста, скъпи ми лорде! — увери го Разбойника. — Няма за какво да се безпокоите — не ви заплашва никаква опасност. Пък и те до един са вече избити.

И като се огледа наоколо с усмивка на уста, добави:

— Жалко би било такива чудовища да се появят в толкова тихо и спокойно местенце като Окни.

Лорд Ферингал начаса захапа примамката:

— Съвсем не е толкова тихо и спокойно! — процеди той през зъби.

— Нима и тук дебне опасност? — учуди се Морик. — Може би пирати?

Придавайки си изненадан вид, той погледна към стария иконом, който стоеше зад стола на господаря си. Темигаст поклати глава и дребният крадец разбра, че това е знак да не разпитва повече. Само че той имаше други планове.

— Обирджии по пътищата — изръмжа Ферингал.

Разбойникът се накани да отвърне нещо, но думите заседнаха на гърлото му и той неволно затаи дъх при вида на младата жена, която се появи на прага.

— Съпругата ми — разсеяно я представи Ферингал. — Лейди Мералда Ок.

Морик се поклони ниско, взе ръката на Мералда в своята и я поднесе към устните си, без да откъсва поглед от лицето й. За негово огромно облекчение (и немалка гордост от умението му да се преобразява), тя не го позна.

— Вие сте щастливец — очаровано заяви Морик. — Имате прекрасна съпруга.

Ферингал най-сетне се усмихна, но после отново се намръщи.

— Съпругата ми беше в каретата, която разбойниците нападнаха!

Морик ахна:

— Нека ги открия, лорд Ферингал. Ще ги открия и ще ги убия на място. Или пък ще ви ги доведа живи, ако така предпочитате.

Ферингал махна с ръка:

— Вече залових онзи, когото исках — отвърна той. — А другият е погребан под огромна купчина скални отломки.

Морик неволно присви устни при този спомен.

— Подобаваща участ — съгласи се той.

— Още по-заслужено ще бъде наказанието, което съм намислил за пленения варварин — мрачно отвърна младият благородник. — Очаква го ужасна смърт. С очите си може да се убедите, ако решите да пренощувате в Окни.

— Но, разбира се! — възкликна Морик. — Какво сте подготвил за злодея?

— Първо — кастриране. Същинската екзекуция ще се състои след два дни.

Морик си придаде замислен вид.

— Варварин, казвате?

— Един огромен северняк — потвърди Ферингал.

— Силен, предполагам?

— По-силен не съм виждал през живота си! Трябваше да наема могъщ магьосник, за да го залови и въпреки това мръсното псе щеше да избяга, ако цяла дузина от моите войници не се бяха намесили и не бяха успели да го удържат с огромни усилия.

Морик замалко не се задави при споменаването на магьосника, но все пак запази самообладание.

— Смъртта несъмнено е най-добрият край за един разбойник — рече той. — Но дали не е възможно да получите удовлетворение по-друг начин?