Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Ферингал го изгледа с присвити очи и Морик поясни:

— Навярно бих могъл да го откупя. Пари не ми липсват, а един толкова силен мъж безспорно ще ми е от голяма полза, докато търся приятелите си.

— Невъзможно! — сряза го младият благородник.

— Но ако тукашните земи са му познати… — не искаше да отстъпи Разбойника.

— Чака го жестока смърт заради онова, което причини на съпругата ми!

— Да, да, разбирам. Злощастната случка несъмнено е разстроила прекрасната лейди Мералда.

— Злощастната случка я остави бременна! — изкрещя Ферингал и толкова силно сграбчи облегалките на стола си, че пръстите му побеляха.

— Милорд! — възкликна старият иконом, а Мералда ахна.

Морик бе искрено благодарен за тяхната изненада, тъй като тя прикри собственото му смайване.

Ферингал бързо се овладя и се облегна назад, смотолевяйки някакво извинение към Мералда.

— Моля да ми простите, лорд Брандебург — обърна се той към Морик. — Надявам се, че разбирате гнева ми.

— Ако искате, ще кастрирам долното псе вместо вас! — заяви Разбойника и извади меча си. — Уверявам ви, че доста ме бива в това.

Думите му като че ли поразсеяха промъкналото се в стаята напрежение. Ферингал дори се усмихна.

— И сами ще се справим с неприятната част от цялата тази работа — увери го той. — Но ще се радвам, ако останете за изпълнението на присъдата. Ще ни погостувате ли два дни?

— На вашите услуги, милорд — поклони се Морик.

Малко по-късно двама прислужници го придружиха до неголяма странноприемница досами мостчето. Това, че гостите на лорд Ферингал нощуваха извън замъка, не се понрави особено на Разбойника, тъй като така щеше да му е още по-трудно да се доближи до Уолфгар. Все пак успя да научи, че пленникът е хвърлен в подземието.

Трябваше да се добере до приятеля си на всяка цена и то колкото се може по-бързо, тъй като при тези лъжливи обвинения, лорд Ферингал без съмнение щеше да го убие възможно най-скоро и най-жестоко. Да се опита да спаси Уолфгар със сила изобщо не му минаваше през ума. Мнозина крадци биваха продавани в робство на минаващите търговци и точно това се бе надявал да постигне той — смяташе да предложи апетитна сумичка на Ферингал (при това — злато, излязло от кесията на самия лорд), но за изнасилваните, особено пък онези, които посягаха на благородни дами, имаше едно-единствено наказание — жестока смърт.

Застанал до прозореца на малката си стаичка, Морик се взря към замъка Ок и черното море, което се плискаше отвъд него. Щеше да се помъчи да се добере до Уолфгар, но силно се опасяваше, че ще му се наложи да се върне в Лускан сам.

— Ето, псе, нахрани се за последен път! — грубо изръмжа един от стражите пред килията на Уолфгар и след като се изплю в чинията, я мушна през тесния процеп.

Варваринът не посегна към храната, нито я погледна. Просто не му се вярваше, че бе избегнал екзекуцията в Лускан единствено, за да свърши по този начин в това затънтено място. Изведнъж си каза, че може би си го е заслужил. Вярно, не бе наранил девойката, но действията му през последните няколко месеца (всъщност, откакто бе напуснал Дризт и останалите, откакто бе ударил Кати-Бри) напълно заслужаваха подобна съдба. Нима с Дризт не бяха убивали великани заради същите престъпления, които той бе извършил? Нима не бяха навлезли в Гръбнака на света по следите на група великани, за които подозираха, че се канят да нападат търговски кервани? Нима бяха проявили милост към великаните? Защо тогава той да заслужава снизхождение?

Въпреки това нещо го гризеше, не му даваше мира и разклащаше и малкото му останала вяра в човечността и справедливостта на хората — и в Лускан, и в Окни го бяха осъдили за злодеяния, които не бе извършил. В това просто нямаше логика. Ако толкова много искаха да го убият, защо не го стореха заради престъпленията, които наистина беше извършил? Такива имаше предостатъчно…

До ушите му достигнаха откъслечни думи от разговора на стражите, които се отдалечаваха по коридора.

— Какво ли отвратително дете ще се роди от такъв баща? — казваше единият. — Като го гледам какъв е огромен, бебето сигурно ще разкъса горката лейди Мералда, когато тръгне да излиза!

Уолфгар зяпна от изненада и дълго остана така, без да може да повярва на ушите си. Да, нещата постепенно започваха да си идват по местата. От предишните разговори на стражите знаеше, че лорд Ферингал се е оженил съвсем наскоро, а ето че съпругата му беше бременна и то, не от него.

Варваринът едва не се изсмя с глас на нелепото стечение на обстоятелствата, превърнало го в удобно извинение за една невярна жена, мехлем, който да успокои наранената гордост на измамения лорд Ферингал.

— Какъв късмет! — промърмори той, но и сам разбираше, че нещо повече от обикновен лош късмет го бе докарало до сегашното му положение.

Поредица от погрешни решения го бе захвърлила в този мрак, където пъплеха безброй паяци, а миризмата на смърт тегнеше във въздуха. Мрак, в който нямаше къде да се скрие от Ерту и неговите демони.

Да, Уолфгар искрено вярваше, че си е заслужил онова, което му се случваше. Не заради престъпленията, в които го обвиняваха, а заради тези, които бе извършил.

Не можеше да заспи, не можеше да затвори очи дори за миг. Ферингал си бе тръгнал рано и бе отишъл в собствената си стая, след като тя се извини, че не й е добре и го помоли тази вечер да не правят любов. Не че вниманието му я дразнеше. Тъкмо напротив, нощите, прекарани с Ферингал, бяха наистина приятни и ако не беше детето и мисълта за клетника в подземната тъмница, тя сигурно щеше да познае истинско блаженство.

През тези няколко седмици, откакто бяха женени, Мералда се бе убедила, че не е сгрешила, променяйки мнението си за лорд Ферингал. Той бе добър и внимателен и на нея никак не й бе трудно да го види в нова светлина, да забележи красивите му черти и обаянието му, макар то да бе донякъде позакърняло след всички години, прекарани под господството на Присила. С течение на времето Мералда щеше да заличи следите от нейното влияние, щеше да извади най-доброто от Ферингал на повърхността и двамата щяха да бъдат истински щастливи.

Не, проблемът не беше у него, проблемът бе тя самата. Как само се ненавиждаше! Как бе могла да допусне глупостта й да ги доведе дотук — нея — с чуждо дете в утробата, а него — раздиран от изпепеляващ гняв. Но най-страшното бе онова, което предстоеше; най-ужасното бе, че с действията си бе обрекла един невинен човек на смърт и то човек, който я бе спасил от същата тази участ, заради която сега бе осъден да умре бавно и мъчително.

След като войниците извлякоха варварина от стаята, Мералда се бе опитала да се помири с присъдата му — та той все пак беше разбойник, нападал бе и други хора, нищо чудно с други жени да не е бил толкова снизходителен.