Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Уолфгар беше напълно съгласен.

— Ще наредя да екзекутират всички войници в замъка! — викна лорд Ферингал, щом научи за бягството на затворника на другата сутрин… същата сутрин, когато възнамеряваше да му отмъсти със собствените си ръце.

Стражът, който му бе донесъл лошата новина, неволно се дръпна назад, сякаш се боеше, че господарят му ще го убие още тук и сега. И наистина, младият благородник изглеждаше така, сякаш се кани да се нахвърли отгоре му.

— Успокой се — улови го за ръката Мералда.

— Да се успокоя? — излая той. — Да се успокоя? Кой ме предаде? Кой ще ми плати вместо онова долно псе?

— Никой! — отвърна Мералда преди ужасеният войник да успее да каже каквото и да било и Ферингал я изгледа изумено. — Нараниш ли някого, ще бъде по моя вина. Не искам кръв по ръцете си! Така само още повече ще влошиш нещата.

Ферингал се поуспокои и се облегна назад, вперил поглед в своята съпруга, жената, която най-много от всичко на света искаше да предпази от всяко страдание. След миг на размисъл, миг, в който виждаше единствено красивото, невинно лице на своята Мералда, той кимна.

— Претърсете земите наоколо — нареди той на войника. — Също и замъка — от подземията до тавана. Искам го жив!

Стражът, по чието чело бяха избили ситни капчици пот, се поклони и изхвърча от стаята.

— Не се страхувай, любов моя — рече Ферингал на Мералда. — Отново ще повикам магьосника и той ще го открие. Няма да ни избяга.

— Моля те, не го прави! Не викай нито магьосника, нито когото и да било.

Думите на Мералда изненадаха всички; Присила и Темигаст повдигнаха вежди.

— Искам този кошмар да свърши веднъж завинаги — обясни девойката. — Станалото — станало. Нека го оставим зад себе си и продължим по пътя си, без да се обръщаме назад. Нека варваринът да се маха, да върви в планината и дано там срещне смъртта си. Ние обаче трябва да продължим да живеем — не в миналото, а в настоящето и заради бъдещето, заради децата, които ще имаме един ден.

Ферингал дълго я гледа, без да мигне, после кимна много бавно и Мералда най-сетне си отдъхна.

Темигаст наблюдаваше сцената и вече бе убеден. Сега вече знаеше, извън всякакво съмнение, че именно Мералда бе освободила варварина. Знаеше и защо го бе сторила — подозрението се бе появило още като видя реакцията й при появата на пленения Уолфгар в замъка. Разбира се, никому нямаше да каже какво е открил — последното, което искаше, бе да причини още болка на своя господар. Във всеки случай детето нямаше да отрасне в замъка и със сигурност нямаше да има никакви права върху наследството на лорд Ферингал.

Въпреки това, Темигаст изобщо не беше спокоен, особено когато се обърна към Присила и видя на лицето й да се изписва изражение, което спокойно би могло да бъде неговото собствено. Подозрителна по природа, тя вероятно хранеше същите съмнения по отношение на детето. И докато Темигаст нямаше никакво желание да причинява ненужна болка, комуто и да било, за Присила Ок като че ли нямаше по-голяма наслада от това. Пътят, за който Мералда говореше, изобщо не бе чист — нито онази част, която бе оставила зад гърба си, нито другата, която я очакваше.

— Това е нашият шанс — обясни Уолфгар на Морик.

Двамата бяха приклекнали зад високата, каменна стена, която се издигаше над едно от многобройните малки селца, пръснати по южния склон на Гръбнака на света.

Морик погледна приятеля си, поклати глава и въздъхна примирено. През трите седмици, откакто бе избягал от замъка Ок, варваринът не само че не бе сложил капка алкохол в устата си, но и бе прекратил грабителските им нападения. Есента преваляше, много скоро щеше да настъпи зима, а това означаваше постоянен поток от търговски кервани, бързащи да напуснат Долината на мразовития вятър, преди да е паднал първият сняг. Онези, които отиваха на север само за риболовния сезон, също се подготвяха да се прибират в Лускан.

Уолфгар ясно бе дал да се разбере, че с дните им като разбойници по пътищата е свършено. И ето ги сега — спотаени в планината, те наблюдаваха някакво незначително, неимоверно скучно селце, което (както бяха чули) щеше да бъде нападнато от гоблини или орки.

— Няма да дойдат отдолу — заяви Уолфгар и като посочи полето, ширнало се на изток от селото, каза: — Ще се появят оттам.

— Точно от тази страна, откъдето има стена и селото е най-добре защитено — отвърна Морик, сякаш това решаваше всичко.

Доколкото знаеха, нападателите нямаше да наброяват повече от двайсетина и макар че селото нямаше толкова жители, Разбойника смяташе, че няма за какво да се безпокоят.

— Отгоре може да се спуснат и други — възрази Уолфгар. — Тогава селяните ще се окажат притиснати от две страни.

— Само си търсиш предлог — обвинително рече Морик и приятелят му го изгледа неразбиращо. — Оправдание да се включиш в битката — поясни лусканецът и като видя широката усмивка на Уолфгар, добави мрачно: — Освен ако не е срещу някой керван.

Лицето на варварина запази спокойното си, удовлетворено изражение:

— Смятам да се бия само с онези, които си го заслужават.

— Познавам немалко селяни, според които търговците си го заслужават повече, отколкото шепа гоблини.

Уолфгар поклати глава — не беше в настроение за подобни „философски“ спорове. В този момент вниманието им беше привлечено от някакво движение от другата страна на селото. Това несъмнено бяха гнусните същества, с които исполинът щеше да се разправи без никакви угризения. Двайсетина орки се втурнаха през полето, без изобщо да се стреснат от стрелите, с които селяните ги посрещнаха.

— Да вървим, та да се свършва по-скоро — въздъхна Морик и се накани да се изправи.

Уолфгар, който бе участвал в безброй подобни битки, го задържа и обърна поглед нагоре, тъкмо в мига, когато голям скален къс политна във въздуха и се стовари върху една от къщите.

— Там някъде има великан — прошепна Уолфгар и тръгна нагоре. — Навярно дори повече от един.

— Значи трябва да ги намерим — примирено измърмори Морик, макар да бе очевидно, че това е последното, което би искал да стори.

Още един скален къс профуча покрай тях, после — още един. Уолфгар и Морик свърнаха зад поредния завой на пътеката и от прикритието си между два скални блока видяха чудовището да вдига поредния камък над главата си.

Брадвата на варварина потъна в ръката на великана и той изпусна камъка върху собствената си глава. С разярен рев на уста, чудовището се обърна и видя Морик с меч в десницата и небрежно присвити рамене. Запъти се към него и лусканецът изпищя и хукна да се скрие обратно между двата скални къса. Великанът го последва, но едва бе направил и три крачки, когато Уолфгар се покатери върху единия от камъните и стовари чука си върху главата му. Чудовището се олюля и политна назад. Докато то се съвземе, варваринът успя да скочи на земята, да изтича до него, да му нанесе страховит удар в коляното и да се шмугне обратно между скалите.