Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Звярът се втурна след него, като докосваше ту ударената си глава, ту коляното си. После сведе поглед към брадвата, която все още стърчеше от рамото му и, очевидно решил, че е видял достатъчно от битката, се обърна и потъна в недрата на планината.

Морик излезе измежду скалите.

— Отлично свършена работа — подаде ръка на Уолфгар, който обаче не я пое.

— Едва започната работа — поправи го варваринът и се втурна надолу по пътеката, към селото, където битката край източната барикада още не беше свършила.

— Ама ти наистина обичаш да се биеш! — сухо отбеляза Морик и като въздъхна примирено, изтича след него.

Долу като че ли бе настанало временно затишие. Орките все още не бяха успели да се прехвърлят през стената, но пък и само малка част бяха пострадали сериозно. Положението се промени рязко в мига, в който Уолфгар се спусна от склона, крещейки с пълно гърло. С един гигантски скок и широко разперени ръце, той връхлетя върху четири от гнусните създания и ги събори на земята. Настана истинска бъркотия — навсякъде се сипеха юмруци и ритници, проблясваха ножове, свистяха сопи. Още орки се притекоха на помощ на другарите си, но в края на краищата единственият, който се надигна жив, широко усмихнат, макар насинен и окървавен, беше Уолфгар.

Окуражени от впечатляващата му победа, както и от появата на Морик, който също уби един орк, докато слизаше от склона, селяните се нахвърлиха върху останалите чудовища. Ужасени, злите създания (поне онези, които все още се държаха на краката си), хукнаха да бягат.

Докато Морик стигне до варварина, той вече бе обграден от благодарните селяни, които го тупаха по рамото, кълняха му се във вечно приятелство и го канеха да прекара наближаващата зима при тях.

— Виждаш ли? — обърна се Уолфгар към Морик с доволна усмивка. — Къде-къде по-лесно от онова, което вършехме в прохода.

Лусканецът го изгледа скептично, докато бършеше кинжала си от кръвта. Вярно, битката се бе оказала по-лесна, дори, отколкото Уолфгар предполагаше. Когато селяните наобиколиха и него, Морик не пропусна да забележи сред тях няколко млади и доста привлекателни жени. Да, една спокойна зима, прекарана в къща с топло огнище и меко легло, като че нямаше да му се отрази зле. Май щеше да поотложи плановете си за връщане в Лускан.

За Мералда първите три месеца след сватбата бяха прекрасни. Не блажени, а прекрасни, сгрявани от гледката на Биасте, която бързо си възвръщаше силите, напълно здрава за първи път от години насам. Дори животът в замъка не бе толкова страшен, колкото бе очаквала преди венчавката. Разбира се, Присила беше тук (в най-добрите си дни тя се държеше с Мералда с небрежна учтивост, но обикновено само се мръщеше сърдито насреща й), ала досега не се бе опитвала да стори каквото и да било срещу нея. А и как би могла, когато брат й бе изцяло отдаден на младата си съпруга!

С течение на времето Мералда също го бе обикнала. Това, както и видът на пращящата от здраве Биасте, превърна есента в най-щастливото време в живота й, време, изпълнено с новости, с надежда и с тихо щастие.

Ала с приближаването на зимата, призраците от миналото й започнаха да се промъкват през дебелите стени на замъка.

Детето на Джака растеше в утробата й и всеки негов ритник й напомняше за изречената лъжа. Мислите й все по-често се връщаха назад във времето към Джака Скъли и грешките, които беше допуснала с него и които никак не бяха малко. Отново и отново го виждаше изправен на онази скала, крещейки името й, изложил собствения си живот на опасност заради нея. В началото Мералда бе напълно убедена, че постъпката му се дължи не на любов към нея, а на завист към лорд Ферингал. Сега обаче, когато детето му растеше в утробата й и всичко изглеждаше някак различно, пречупено през призмата на времето, тя не бе толкова сигурна. Може би Джака наистина я бе обичал. Може би нощта, която прекараха заедно, бе посяла в сърцата им дълбоки чувства, които просто не бяха имали достатъчно време, за да покълнат и да разцъфтят, напук на суровата действителност на селския живот.

А може би (и това бе най-вероятно) мрачните дни си играеха както с нея, така и със съпруга й. А това, че двамата вече почти не правеха любов заради напредващата й бременност, със сигурност не помагаше. Една сутрин, когато дебел сняг бе затрупал всичко навън, а вятърът печално стенеше, Ферингал дойде в стаята й и двамата започнаха да се целуват. Миг по-късно той се отдръпна от нея и я изгледа изпитателно, а после й зададе най-невероятния, най-немислим въпрос.

Как е било с варварина?

Ако я бе ритнал в лицето, надали би й причинил по-силна болка, но Мералда не можеше да му се сърди — добре разбираше страховете и съмненията му, особено като имаше предвид собствените си променливи настроения и все по-видимото доказателство, че е била с друг мъж.

Не спираше да си повтаря, че след като детето се роди и бъде отнесено от замъка, животът им ще потече нормално и спокойно. Отидеше ли си сегашното напрежение, обичта между тях щеше да стане още по-силна и истинска. Единственото, което трябваше да стори, бе да не допусне всичко да се провали през месеците, които оставаха дотогава.

Естествено, колкото по-обтегнати ставаха отношенията между нея и Ферингал, толкова по-смръщено я гледаше Присила. Надмощието, което Мералда имаше и което се дължеше на силната любов на Ферингал към нея, ставаше толкова по-слабо, колкото по-голям ставаше коремът й, в който растеше чуждо дете.

Мералда нямаше обяснение за случващото се, не и след реакцията на Присила, когато бе научила за „изнасилването“. Та Присила дори бе споменала, че може да отведе детето от замъка (обичайна практика в подобни случаи) и сама да го отгледа!

— Доста си наедряла за толкова кратко време — отбеляза по-възрастната жена същата тази сутрин, когато Ферингал повдигна въпроса за варварина.

Очевидно бе, че от вниманието й не бе убягнало появилото се между Ферингал и Мералда напрежение. От езика й сякаш капеше отрова, гласът й тегнеше от неприкрито подозрение — явно бе, че е направила простичката сметка и че Мералда не я очаква нищо добро, когато роди здраво, добре развито дете само седем месеца след случката на пътя. О, да, Присила щеше да има доста въпроси към нея.

Този път младата жена отклони неприятния разговор, като сподели страховете си във връзка с ръста на варварина, преструвайки се на уплашена да не би детето му да я нарани, когато дойде време да се ражда. Това затвори устата на Присила за известно време, ала Мералда бе сигурна, че примирието между тях няма да трае дълго и много скоро ще последват нови въпроси.

И наистина, с напредването на зимата и на нейната бременност, из цял Окни се понесоха слухове. Слухове за деня, когато се очакваше да се роди детето. Слухове за случката на пътя. Слухове за трагичната смърт на Джака Скъли. Мералда, която не бе глупачка, бързо разбра какво става. С очите си виждаше как съселяните й броят на пръсти и пресмятат, виждаше и притеснението по лицето на майка си, макар че на глас Биасте не изричаше нищо.