Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— Не — отвърна той и се запита дали някога ще види старите си приятели отново.

Морик кимна, макар че отговорът на Уолфгар го притесни. Не искаше варваринът да се върне с него в Лускан — да го предреши до неузнаваемост щеше да бъде почти непосилна задача. Ала истинската причина за тревогата беше друга. Морик не искаше мрачните елфи да заловят приятеля му.

— Прави те на глупак и цял Окни го знае, Фери! — изкрещя Присила.

— Не ме наричай така! — сопна се Ферингал, опитвайки се да избегне неприятния разговор. — Знаеш, че не обичам.

Присила обаче нямаше намерение да отстъпва.

— И сам виждаш колко напреднала е бременността й! Ще роди до две седмици.

— Варваринът беше огромен — изръмжа брат й. — Детето му също ще бъде голямо, затова си се заблудила.

— Детето ще бъде най-обикновено — отвърна Присила. — Както много скоро ще се убедиш.

Ферингал се накани да си тръгне.

— И се обзалагам, че ще бъде хубавко и ще има къдравата, кестенява коса на баща си — при тези думи той рязко се обърна и я изгледа ядовито. — На мъртвия си баща — довърши Присила, без изобщо да се стресне.

Ферингал прекоси няколкото метра, които го деляха от нея, и я зашлеви през лицето. Ужасен от собствената си постъпка, той отстъпи назад, стиснал глава в ръцете си.

— Горкичкият ми, измамен Фери — процеди през зъби Присила и го изгледа ядовито, притиснала длан до бузата си. — Много скоро ще научиш истината.

И тя излезе от стаята. Ферингал дълго остана на мястото си, мъчейки се да успокои дишането си.

Три дни след разговора им, снегът започна да се топи и двамата приятели се приготвиха за път. Най-нещастни от това бяха селяните, които никак не искаха да се разделят с тях, още повече че с идването на пролетта щяха да зачестят и нападенията на гоблини и орки. Ала двамата (и най-вече нетърпеливият Морик) бяха твърдо решени.

— Може би ще се върна — рече Уолфгар и наистина го мислеше — къде другаде можеше да отиде, след като оставеше Морик пред портите на Лускан?

Планинските пътеки бяха кални и доста опасни, та на двамата приятели честичко им се налагаше да вървят пеша, водейки конете си за поводите, но щом достигнаха равнината на север от Лускан, пътят стана доста по-лесен.

— Все още имаш каруцата и припасите, които оставихме в пещерата — отбеляза Морик и Уолфгар разбра, че приятелят му се чувства виновен, задето го изоставя.

— Пещерата надали е останала празна през зимата — отвърна той. — А и от припасите сигурно не е останало кой знае колко.

— Тогава вземи запасите на онези, които я обитават сега — намигна му Морик. — Предполагам, че са великани — нищо работа за Уолфгар.

Двамата се засмяха, но бързо станаха сериозни.

— Трябваше да останеш в селото — рече Морик. — Не можеш да се върнеш в Лускан заедно с мен, а селото с нищо не е по-лошо, от което и да е друго място, поне докато не решиш накъде да поемеш.

Бяха достигнали до кръстопът — едното му разклонение поемаше на юг, към Лускан, другото отиваше на запад. Морик се обърна към приятеля си и видя, че той се взира на запад, към малкото поселище, където бе хвърлен в тъмница и където Морик (поне според собствените си думи) го бе спасил от мъчителна смърт.

— Отмъщение ли замисляш?

Исполинът го изгледа объркано, после разбра.

— Не, не. Чудех се какво ли е станало с жената от замъка.

— Онази, която излъга, че си я изнасилил?

Уолфгар сви рамене:

— Тя беше бременна — обясни. — И изплашена до смърт.

— Смяташ, че е изневерила на съпруга си?

Варваринът сви устни и кимна.

— И после е решила да опази скъпоценната си репутация, като те натопи? — подигравателно подхвърли Морик — Типично за благородниците!

Уолфгар не каза нищо, макар да не беше съгласен — девойката изобщо не бе предвиждала той да бъде заловен, по-скоро бе разчитала той да остане далечно и загадъчно решение на нейните проблеми. Постъпката й може и да не беше особено почтена, но бе напълно разбираема.

— Досега трябва да е родила — промърмори той под носа си. — Чудя се какво ли е станало, когато са видели детето и са разбрали, че няма как да е мое.

Морик, който и преди беше чувал този тон, започна да се тревожи.

— Поне за твоята съдба няма да се чудя, ако решиш лично да провериш какво я е сполетяло — сухо отбеляза той. — Или мислиш, че можеш да се появиш там, без да те разпознаят начаса?

Уолфгар кимна в знак на съгласие, после се усмихна широко, което никак не се хареса на приятеля му:

— Ти обаче можеш.

Морик го изгледа изпитателно.

— Стига да не отивах в Лускан — рече той най-сетне.

— Където нямаш никаква спешна работа — напомни му варваринът.

— Зимата още не е свършила. Рискувахме дори само като тръгнахме на път толкова рано. Всеки момент може да се извие нова буря и да ни затрупа със сняг до кръста — опита се да протестира Разбойника, ала по гласа му Уолфгар разбра, че вече обмисля все още неизреченото предложение.

— Бурите на юг от планината не са толкова страшни.

Морик се изсмя подигравателно.

— Една последна услуга? — помоли го Уолфгар.

— Защо изобщо те е грижа? — направи още един опит да го откаже лусканецът. — Та тя едва не стана причина да загинеш от смърт, която би се понравила на кръвожадната тълпа от Карнавала на затворниците.

Варваринът сви рамене — и сам не бе сигурен защо, но бе твърдо решен да го стори.

— Един последен жест на приятелство — предложи той. — За да се разделим подобаващо, с искрената надежда някога отново да се срещнем.

Морик изсумтя пренебрежително:

— Как ли пък не! Само си търсиш извинение за още една битка рамо до рамо с мен — заяви той полу на шега. — Признай си — без мен не си никакъв боец!

Уолфгар избухна в смях, после лицето му отново придоби умолително изражение.

— Добре де, добре! Да вървим! — отстъпи Морик, напълно според очакванията на варварина. — Още веднъж ще изиграя ролята на лорд Брандебург. Само се надявам, че предишния път не са свързали внезапното ми тръгване с твоето бягство и са го сметнали за обикновено съвпадение.

— Ако ме заловят — успокои го Уолфгар, а под гъстата му брада плъзна насмешлива усмивка, — най-искрено ще ги уверя, че нямаш пръст в бягството ми.

— Просто не можеш да си представиш как ме успокои! — сухо отбеляза Морик и го побутна напред по пътя, който водеше на запад… където несъмнено ги очакваха единствено неприятности.

Два дни по-късно снежната буря, която Морик беше предрекъл, наистина връхлетя, но силата й беше поукротена донякъде от настъпващата пролет и пътят остана проходим. Двамата приятели упорито вървяха напред, като много внимаваха да не се отклонят от пътеката. Уолфгар непрекъснато караше Морик да бърза и така, въпреки лошите условия, те скоро достигнаха първите фермерски къщи и каменни колиби. За щастие, времето беше на тяхна страна — нямаше любопитни лица, които да надзъртат иззад спуснатите пердета на прозорците, а и надали някой би успял да ги различи в снежната вихрушка, плътно загърнати в дебели кожи.