Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

Не след дълго Уолфгар вече чакаше, скрит на сухо в подножието на един хълм, докато Морик-лорд Брандебург от Града на бездънните води пое към селото. Времето минаваше, денят започна да преваля, бурята продължаваше да бушува, а Морик не се връщаше. Уолфгар напусна подслона си и се приближи до селото, избирайки място, от което да вижда замъка Ок. Дали пък Морик не беше разкрит? И ако се беше провалил, не трябваше ли той да се опита да му помогне?

Варваринът се засмя. Много по-вероятно бе приятелят му да е останал в замъка, за да сподели вкусната вечеря на домакините. Сигурно точно в този момент се грееше на топлия огън и сладко похапваше. Уолфгар се върна обратно при коня си, казвайки си, че трябва да прояви търпение.

Най-сетне Разбойникът се появи с мрачно изражение на лицето.

— Не бях посрещнат особено сърдечно — обясни той.

— Да не би да са те разкрили?

— Не. Приеха ме като лорд Брандебург, но както се опасявах, внезапното ми изчезване по същото време, по което ти избяга, им се е сторило странно.

Уолфгар кимна — бяха предположили, че може да стане така.

— Тогава защо те пуснаха да си отидеш? — попита той.

— Успях да ги убедя, че е било просто съвпадение. Иначе бих ли посмял да се върна? Разбира се, наложи ми се да споделя вечерята им, за да ги накарам да ми повярват.

— Разбира се — съгласи се Уолфгар с насмешка в гласа. — Ами лейди Мералда и детето? Видя ли ги?

Морик свали седлото на коня си и се зае да вчеше животното, сякаш се подготвяше за дълъг път.

— Време е да се махаме — отсече той. — Колкото се може по-далеч оттук.

— Ами лейди Мералда? — вече истински разтревожен настоя варваринът.

— Нямаме съюзници по тези земи, нито дори познати, които да са в настроение да посрещат гости. Най-добре ще е за Уолфгар, за Морик и за лорд Брандебург да оставят това жалко местенце зад гърба си и никога да не се връщат.

Уолфгар се приведе и го сграбчи за рамото, принуждавайки го да се обърне към него.

— Какво става с лейди Мералда?

— Родила е вчера късно вечерта — неохотно отговори Морик и очите на варварина се разшириха от тревога. — И тя, и детето са добре — побърза да добави лусканецът. — Засега.

И като се отскубна от хватката на приятеля си, продължи да се занимава с коня си. Почти веднага обаче отново се обърна, усетил погледа на Уолфгар върху себе си.

— Виж, тя им каза, че си я изнасилил — напомни той. — Най-вероятно се е опитала да прикрие някоя своя авантюра. Излъгала е, обричайки те на позорна смърт, за да прикрие изневярата си.

Уолфгар само кимна — това го знаеше и той.

Морик го изгледа изпитателно, учуден от спокойствието му — в крайна сметка, ставаше въпрос за жената, заради която варваринът беше бит и унижаван и едва не бе срещнал смъртта си.

— Е, сега са възникнали съмнения относно бащата на детето — продължи той. — Родило се е твърде скоро след нашето нападение и мнозина в селото и в замъка не й вярват.

Уолфгар въздъхна дълбоко:

— Подозирах, че може да стане така.

— Освен това подочух слухове за някакъв младеж, който паднал от една скала в деня на сватбата. Умрял с нейното име на уста.

— И лорд Ферингал смята, че детето е негово? — досети се варваринът.

— Не непременно — отвърна Морик. — Сигурно е, че детето е заченато преди сватбата, независимо дали от теб, или от другиго. Ферингал го знае, но сега започва да се пита дали жена му не е легнала с друг по собствено желание, а след това да е скалъпила историята за нападението.

— Изнасилената жена не носи вина за случилото се — отбеляза Уолфгар, за когото най-сетне всичко си идваше на мястото.

— Докато жената, изменила на мъжа си… — Морик остави думите да увиснат злокобно във въздуха.

Варваринът отново въздъхна и излезе на пътя, където в далечината се виждаше замъка Ок.

— Какво ще стане с нея? — попита той.

— Бракът ще бъде разтрогнат, това е сигурно — отвърна Морик, който бе живял в обществото на хората достатъчно дълго, за да знае каква е практиката в подобни случаи.

— А лейди Мералда ще бъде прокудена от замъка? — с надежда добави Уолфгар.

— Ако има късмет, ще я прогонят от тези земи, без титла и без пукнат грош.

— А ако няма късмет?

Морик направи гримаса.

— Благороднически жени нерядко са били наказвани със смърт за такова провинение.

— Ами детето? — продължи да разпитва Уолфгар с нарастващо притеснение, докато споменът за едно от най-страшните мъчения на Ерту си запробива път към повърхността на съзнанието му.

— Ако има късмет — ще бъде завинаги изгонено от тези земи. Но се боя, че изгледите да се отърве само с това са далеч по-малки от тези майка му да се размине само с пропъждане. Доста е сложно. Детето представлява заплаха както за владенията на лорда, така и за гордостта му.

— Биха убили едно невинно бебе? — не можеше да повярва Уолфгар, стиснал зъби в отчаян опит да спре надигащия се в него спомен.

— Гневът на измамения благородник не е за подценяване — мрачно отвърна Морик. — Лорд Ферингал не може да прояви слабост, защото така рискува да загуби не само уважението на селяните, но и земите си. Мръсна, оплетена работа, дума да няма. А сега да се махаме.

Уолфгар вече бе тръгнал, само че не натам, накъдето смяташе приятелят му. Морик побърза да го настигне.

— Какво смяташ да правиш? — попита той, разпознал изражението върху лицето му.

— Още не знам — заяви Уолфгар, ускорявайки крачка, та Разбойника трябваше да полага огромни усилия, за да не изостава. — Но нещо трябва да се направи.

Когато стигнаха до селото, времето отново им се притече на помощ и те не срещнаха никого. Дълбоко замислен, варваринът се загледа към моста, отвеждащ до замъка Ок.

— Нека някой отнесе детето далеч от замъка, както възнамерявахме преди — предложи Темигаст на господаря си, който неспокойно крачеше напред-назад.

— Сега е различно — процеди младият лорд и удари с юмрук по бедрото си.

Погледът му неволно се насочи към Присила, която се бе разположила в едно кресло, с усмивка, която сякаш казваше: „Не те ли предупредих да не се жениш за селянка!“.

— Нима нещо се е променило оттогава? — трезво, както винаги, рече старият иконом.

Присила изсумтя:

— Не знаеш ли да броиш?

— Може да се е родило по-рано — възрази Темигаст.

— Това е най-добре развитото бебе, което някога съм виждала. Раждането е съвсем навреме, Темигаст, и ти го знаеш не по-зле от мен.

И като погледна брат си в очите, заяви направо:

— Детето е заченато в средата на лятото. Преди предполагаемото нападение на пътя.

— Но как мога да съм сигурен? — простена Ферингал и впи пръсти в панталоните си, сякаш искаше да ги разкъса, така, както съмнението разкъсваше него самия.