Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

— Как можеш да се съмняваш? — отвърна Присила. — Направиха те на глупак, за радост на цялото село. Нима и сега смяташ да проявиш слабост?

— Но вие я обичате, милорд — обади се Темигаст.

— Дали? — рече Ферингал, наранен и объркан. — Вече и аз не знам.

— Тогава я отпратете — предложи икономът. — Прогонете я заедно с детето.

— Така само ще накараш селяните да ти се смеят още повече — кисело отбеляза Присила. — Нима искаш детето да се върне след двайсетина години и да ти отнеме владенията? Колко такива истории сме чували!

Темигаст й хвърли изпепеляващ поглед. Вярно, че подобни неща се бяха случвали, но далеч не толкова често, колкото твърдеше Присила.

— Как да постъпя тогава? — обърна се Ферингал към сестра си.

— Изправи уличницата на съд за измяна — отвърна тя без колебание. — А детето трябва да бъде премахнато бързо и окончателно.

— Премахнато? — скептично повтори младият благородник.

— Има предвид да го убиеш — сухо поясни Темигаст.

— Хвърли го в морето — трескаво каза Присила и се надигна от стола си. — Ако сега проявиш твърдост, селяните ще продължат да те уважават.

— Ако убиете невинно дете, ще ви намразят — ядосано заяви Темигаст, а думите му бяха насочени най-вече към Присила.

— Невинно? — излая тя, сякаш това бе най-голямата нелепица, която някога бе чувала, после се доближи на сантиметри от брат си. — Нека ни мразят. По-добре да те мразят, отколкото да ти се подиграват. Нима ще позволиш на копелето да живее и винаги да ти напомня за онзи, комуто Мералда се е отдала преди теб?

— Затваряй си устата! — кресна Ферингал и я отблъсна от себе си, тя обаче нямаше намерение да отстъпи.

— О, представям си как е мъркала в прегръдките на Джака Скъли — изсъска тя; Ферингал трепереше толкова силно, че не можеше да каже и дума през тракащите си зъби. — Обзалагам се, че красивото й тяло е тръпнело в екстаз под неговите ласки…

Яростно, животинско ръмжене се откъсна от устните на младия мъж. Той сграбчи сестра си за раменете и я запрати в другия край на стаята. Тя продължи да се усмихва с грозно задоволство, виждайки го да изхвърча от стаята и да се втурва нагоре по стълбището.

Стълбището, което водеше към стаята на Мералда и нейното незаконородено дете.

— Нали знаеш, че има охрана — опита се Морик да надвика воя на вятъра.

Дори и да го бе чул, Уолфгар надали щеше да му обърне особено внимание. Без да откъсва очи от замъка Ок, той крачеше натам и нищо не можеше да го отклони. В мислите му високите преспи представляваха Гръбнака на света — преградата, която разделяше човека, който бе някога, от онзи, в когото се бе превърнал. Сега, когато най-сетне се бе освободил от влиянието на алкохола и единствено желязната му воля го бранеше от ужасните спомени, той съвсем ясно виждаше кръстопътя, пред който бе изправен. Можеше да се обърне назад и да се върне към живота, който водеше през последните няколко месеца, но можеше и да продължи напред, да преодолее тази преграда, която сам бе издигнал и да си проправи път до мъжа, който бе преди пленничеството в Бездната, та дори да трябваше да го стори със зъби и нокти.

Уолфгар изръмжа и ускори крачка, борейки се с бурята. Докато стигне до моста, вече тичаше. Без да спира дори за миг, той свърна надясно, където снегът се бе натрупал покрай парапета и стената на замъка, и скочи върху пряспата. Затъна до колене, но изръмжа и продължи напред. Протегна ръка и успя да се улови за ръба на стената с чука си. Някъде наблизо се разнесе изненадан вик, той обаче не му обърна внимание и се издърпа нагоре, претърколи се през назъбения зид и ловко се приземи върху площадката от вътрешната страна, право между двама слисани стражи, които не държаха оръжия, опитвайки се да сгреят ръцете си.

Морик го последва — пъргав като котка, той се изкатери по стената почти толкова бързо, колкото страховитата сила на варварина го бе прехвърлила през нея. Въпреки това, докато Разбойникът се изкачи до площадката, Уолфгар вече беше скочил в двора и тичаше към главната крепост. Двамата стражи се търкаляха на земята, стенейки от болка; единият стискаше строшената си челюст, другият се държеше за корема, свит на кълбо.

— Укрепете вратата! — успя да се провикне един от войниците.

Вратата на замъка се открехна едва-едва и някой надникна иззад нея. Виждайки връхлитащия исполин, стражът се опита да я затвори, но Уолфгар го изпревари и го блъсна с все сила. Войникът се развика за помощ и само след миг варваринът усети как тежестта от другата страна се увеличава — явно още един пазач бе дотичал при другаря си.

— И аз идвам! — обади се Морик. — Макар че само боговете знаят защо!

Ала Уолфгар бе далеч оттам, в едно мрачно, обвито в задушливи мъгли място, където предсмъртните писъци на собственото му дете прорязваха въздуха и се забиваха в него като стрели. Със страховит рев на уста той впрегна цялата си сила и вратата най-сетне поддаде, запращайки двамата стражи в отсрещната стена, сякаш бяха деца.

— Къде е тя? — кресна варваринът, но още преди да довърши, Лиам Уудгейт нахлу в приемната зала с меч в ръка.

— Време е да си платиш, куче! — провикна се кочияшът и се нахвърли отгоре му.

В последния момент обаче, издърпа оръжието си обратно, завъртя го и се престори, че се кани да нанесе страничен удар. Вместо това отново обърна меча си и замахна.

Лиам беше добър, в цял Окни никой не въртеше меча по-добре от него и той го знаеше. И точно затова му бе толкова трудно да проумее как така мечът на Уолфгар се провря под оръжието му толкова бързо и го отмести настрани, нито как самият варварин, напук на огромния си ръст, успя да се завърти така светкавично и да пъхне ръка под неговата. Лиам знаеше на какво е способен и затова не разбираше как е възможно хитрото му нападение да се обърне срещу него и то по този начин. Единственото, което разбираше, бе, че внезапно се е оказал притиснат до каменната стена, с ръце, извити зад гърба, а разяреният исполин дишаше във врата му:

— Лейди Мералда и детето! Къде са?

— Ще умра, преди да ти кажа! — заяви Лиам и Уолфгар засили натиска върху него.

Горкият гном бе сигурен, че наистина ще умре, но въпреки това стисна зъби и не каза нищо, напук на болката.

Уолфгар го обърна с лице към себе си и го блъсна в стената, после още веднъж, толкова силно, че Лиам не можа да се задържи на крака и се плъзна по пода на стаята, при което едва не препъна появилия се на прага Морик.

Двамата приятели се втурнаха към вътрешността на замъка. Чуха гласове и Разбойника връхлетя през една двойна врата, право в уютната всекидневна, която се намираше от другата страна.

— Лорд Брандебург? — сепна се Присила, после изпищя, зърнала показалия се след Морик варварин.