Unknown - Матю Райли Летящ старт

Летящи лимузини стоварваха елита на Европа — богаташи и звезди на киното и музиката, и, разбира се, пилоти. Възторжени водещи обявяваха всеки новопристигнал на червената пътека.

Обаче за Джейсън цялата тази дандания си беше просто поредната вечеря.

— Колко дълго трябва да стоим? — попита той Сали, докато крачеха през тълпата мъже с папийонки и търсеха масата си.

Бъг ги следваше на една крачка.

— Ломбарди каза, че трябва да останем само до речите — успокои го Сали. — След това сме свободни да си вървим.

— Слава богу. Някакви новини от Сиракюз? Ще дойде ли?

— Последния път, когато говорих с него, каза, че се надява да е тук в събота. Днес в училището е имало състезание — онова, за което Ериъл трябваше да се върне — и е трябвало да остане за него.

— Разбра ли кой е спечелил? — попита Джейсън, докато се промушваше край някакви хора… и се блъсна в човек, когото познаваше.

Зейвиър Зонора.

Неловък момент.

Джейсън, Бъг и Сали се озоваха лице в лице със съперника си — Черния принц.

— Здравей, Зейвиър.

— А, Чейсър.

— Днес в квалификацията кара добре. Тук има сериозна конкуренция. На кое място се класира? Девети?

— Точно така. Девети. Целта ми беше да се класирам в десетката и го направих, така че съм доволен.

В този момент бащата на Зейвиър се приближи зад него.

— Извинявай, синко, но искам да… — Видя Джейсън и млъкна. — О…

— Здравейте, Ваше Величество — поздрави го Джейсън.

Кралят изглеждаше смаян, сякаш не бе предполагал, че Джейсън е способен да говори, да не говорим за приятелски тон.

— Приятно ми е да те видя отново, ъъъ, господин Чейсър. Зейвиър? Един човек иска да се запознае с теб. Ако с господин Чейсър сте свършили разговора си. — Кралят кимна на тримата. — Приятна… вечер.

Когато баща му си тръгна, Зейвиър се обърна към Джейсън с леден поглед.

— Е, Чейсър, родителите ти тука ли са? Чух, че в покрайнините на Рим има много добри къмпинги.

— Виж, Зейвиър, ти си голям пилот. Жалко, че си такъв задник.

Обърна гръб на принца и тръгна към масата си.

Освен сблъсъка си със Зейвиър на галавечерята Джейсън имаше още две интересни срещи.

Първата се случи по средата на основното ястие, когато отиде до тоалетната.

Докато си миеше ръцете на мивката, един нисък индиец с вид на бъзливец застана до него и също започна да си мие ръцете. И без дори да го погледне, заговори:

— О, боже, о, боже, виж кой бил тук. Джейсън Чейсър, пилот на летящ болид. Как си, Джейсън?

Джейсън се обърна.

— Познаваме ли се?

Индиецът протегна ръка.

— О, извини ме, извини ме. Колко грубо от моя страна. Казвам се Гупта. Рави Нарендра Гупта.

Джейсън отново попита:

— Познавам ли те?

— Не, но аз те познавам, Джейсън.

— За някой от отборите ли работиш?

Рави Гупта се усмихна по такъв начин, че Джейсън на секундата изпита неприятно усещане.

— Ооо, може да се каже и да, и не. Аз съм просто един много заинтересуван зрител на състезанията.

Джейсън се наежи.

— Нали не си репортер?

— О, не. Не, не! Със сигурност не съм. Вярвай ми, младежо. Само заинтересуван зрител. Например нямам търпение да разбера как намираш висшата лига на състезанията? Днес сякаш се справи много добре с квалификациите.

— Зарадвах се, че свърших някъде в средата.

— Харесва ли ти Ф-3000? Не ли много труден за теб?

— Добра кола е — отговори Джейсън, макар че не разбираше защо Гупта му задава тези въпроси.

Точно в този момент Умберто Ломбарди влезе в тоалетната и преди Джейсън да разбере какво става, индиецът беше изчезнал безследно.

Ломбарди забеляза обърканото изражение на Джейсън.

— Нещо не е наред ли?

Джейсън се огледа.

Индиецът наистина не се виждаше никъде.

— Не… не… всичко е наред.

Втората интересна среща беше веднага след приключването на речите.

Точно когато аплодисментите за президента на Италия вече стихваха и Джейсън се канеше да си тръгне, едно младо и много красиво момиче изведнъж седна до него.

— Здрасти. Ти си Джейсън Чейсър, нали?

— Ъъъ… — заекна Джейсън, поразен от страхопочитание, — да.

Тя беше приблизително на неговите години — 15, с големи сини очи и смайващи руси коси. Носеше скъпа небесносиня коктейлна рокля, която подхождаше на очите ѝ. Накратко, беше най-красивото момиче, което беше виждал.

— Аз съм Дидо — представи се тя с италианско-американски акцент. — Дидо Еманюел и съм голям фен. Преди няколко дена те гледах по телевизията в училищния турнир, а днес в квалификацията. Ти си направо удивителен , а я се виж колко си млад! Окей, извинявай. Видях те и реших да ти кажа здрасти. Така че… здрасти !

Джейсън беше направо онемял.

— Здра… здрасти.

— Е — продължи Дидо, — ти май се готвиш да си вървиш. Няма да ти досаждам повече. Може би — да се надяваме — ще се видим отново.

Стана, стрелна го с големите си сини очи и Джейсън направо се разтопи.

Дидо си тръгна доволна от масата, а Джейсън седеше и гледаше подире ѝ.

Сали Макдъф разруши магията, като го потупа по рамото.

— Браво, Ромео. Не знаех, че толкова те бива по приказките с дамите. Хайде да анализираме постиженията ти по време на разговора: ъъъ… да, здра… здрасти и бла… благодаря. Но не се отчайвай, шампионе, сигурна съм, че следващия път ще се справиш. Хайде да си вървим и да те сложим да спиш. Утре почиваме. А в неделя се състезаваме.

Грандхотел «Ломбарди» Венеция II, Италия

Събота

Събота за Джейсън беше «фокусен ден».

Време, през което да поседи и да си мисли за голямото състезание.

Тъй като пресата се беше разположила пред хотела, Джейсън остана в апартамента си през по-голямата част от деня, като през повечето време зяпаше през прозореца морето.

Бъг си играеше на автомобилни състезания с игровата конзола — това беше неговият начин да разпуска. Сали крачеше насам-натам и четеше и препрочиташе «Правила и предписания в боксовете при професионални състезания».

Следобед пристигнаха Марта и Хенри Чейсър. Бяха искали да дойдат по-рано през седмицата, но Хенри трябваше да свърши нещо във фермата. Сега просто си почиваха — Хенри се възхищаваше на апартамента, а Марта както обикновено плетеше.

Пристигна и новият състезателен гащеризон на Джейсън: чисто нов, черен, кожен, жълти ивици се спускаха по ръцете и краката, а на гърдите се мъдреше надпис «Ломбарди». Черни ръкавици, черни обувки и лъскава жълта каска допълваха екипировката. Бъг и Сали получиха същите екипи.

В ранната привечер Джейсън взе едно съдбоносно решение. Обслужването по стаите му беше омръзнало и той слезе във ВИП трапезарията на хотела, за да хапне.

ВИП трапезарията беше клуб-ресторант, запазен за хотелските гости, които населяваха високите етажи.