Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Елодин наклони главата си на една страна.

— Май ми се струва, че искаш да ми кажеш _„иначе мисли му“_ — каза той развеселено. — Макар да не го казваш на глас. Трябва да ти обещая, _иначе_… — Ъгълчето на устата му се изви нагоре в кисела усмивка.

Когато той се усмихна, усетих смесица от гняв, тревога и страх. Тя беше последвана от внезапен парещ вкус на сливи и мускатово орехче в устата ми и аз почувствах ясно допира на ножа, прикрепен към бедрото ми под панталоните. Усетих как ръката ми бавно се плъзва към джоба.

След това видях края на покрива на два метра зад гърба на Елодин и си дадох сметка, че леко прикляквам, готов да се затичам към него и, блъскайки го, да съборя и двама ни върху твърдите павета отдолу.

Внезапно си дадох сметка, че ме облива студена пот, и затворих очи. Поех си бавно и дълбоко въздух и вкусът на сливи в устата ми избледня.

Отново отворих очи.

— Трябва да ми обещаете — настоях аз. — Или най-вероятно ще сторя нещо много глупаво — преглътнах мъчително — и за двама ни нещата ще свършат зле.

Елодин ме погледна.

— Каква забележително откровена заплаха — отбеляза той. — Обикновено те са по-жилести и придружени с повече ръмжене.

— Жилести? — попитах аз, натъртвайки на думата. — Да не би да искахте да кажете „зловещи“?

— И двете — отвърна. — Обичайните изрази са „ще ти счупя колената“ или „ще ти счупя врата“ — сви рамене той. — Това ми напомня за жилите, както когато обезкостяваш пиле.

— А, разбирам.

Известно време се гледахме втренчено.

— Няма да изпращам никого да я отведе — най-сетне каза той. — Убежището е подходящо място за някои хора. То е единственото място за много от тях. Но не бих заключил там и бясно куче, ако за него има по-добра възможност.

Елодин се обърна и започна да се отдалечава. Когато не го последвах, той се извърна и ме погледна отново.

— Това не е достатъчно — настоях аз. — Трябва да ми обещаете.

— Кълна се в майчиното си мляко — отвърна Елодин. — Кълна се в името и в силата си. Кълна се във вечно движещата се луна.

Закрачихме отново.

— Тя има нужда от по-топли дрехи — отбелязах аз, — а също и от чорапи и обувки. И те трябва да са нови. Аури няма да вземе нищо, което е било носено от някой друг. Вече опитах.

— Няма да ги вземе от мен — поклати глава Елодин. — Оставях й разни неща. Дори не ги докосваше. — Той се обърна и ме погледна. — Ако ги дам на теб, ще й ги предадеш ли?

Кимнах в отговор и казах:

— В такъв случай тя има нужда и от двайсет таланта, един рубин с големината на яйце и комплект нови инструменти за гравиране.

— Да не би да има нужда и от нови струни за лютня? — Елодин се изкикоти искрено и непресторено.

— Два комплекта, ако можете да намерите — кимнах аз.

— Защо Аури? — попита Елодин.

— Защото тя си няма никого другиго — признах аз. — Както и аз. Ако не се грижим един за друг, кой ще го направи?

— Не — поклати глава той. — Защо избра това име за нея?

— А — смутено отвърнах аз, — защото тя е толкова сияйна и мила. Няма никаква причина да е такава, но въпреки това е. „Аури“ означава „слънчева“.

— На какъв език? — попита той.

Поколебах се.

— Мисля, че на сиару.

— На сиару „слънчева“ е „левириет“.

Опитах се да се сетя откъде бях научил думата. Дали не бях попаднал на нея в Архива…?

Преди да успея да си припомня, Елодин вметна небрежно:

— Готвя се да започна занятия за онези, които се интересуват от деликатното и фино изкуство на даването на имена. — Той ме погледна изкосо. — Дойде ми наум, че за теб това може и да не е пълна загуба на време.

— Може и да се заинтересувам — предпазливо отвърнах аз.

— Трябва да прочетеш „Основни принципи“ на Текам, за да се подготвиш — препоръча ми той. — Не е дълга книга, но е дебела, ако разбираш какво искам да кажа.

— Ако можете да ми я заемете, няма нищо друго, което бих искал повече от това да я прочета — отвърнах аз. — Иначе ще трябва да се справя някак без нея. — Той ме погледна неразбиращо. — Забранено ми е да ходя в Архива.

— Какво, още ли? — изненадано попита Елодин.

— Още.

— Колко мина, половин година ли? — Той изглеждаше възмутен.

— След три дена ще станат три четвърти от годината — поясних аз. — Магистър Лорен даде ясно да се разбере какво е отношението му към допускането ми вътре.

— Това — отбеляза Елодин със странно покровителство в гласа — са абсолютни конски фъшкии. Сега си мой ре'лар.

Елодин смени посоката и се насочи към покрив, който обикновено избягвах, защото бе покрит с керемиди от глина. Оттам прескочихме тясна уличка, минахме по наклонения покрив на една странноприемница и стъпихме на широк покрив от дялан камък.

Накрая стигнахме до широк прозорец, зад който блестеше топлата светлина на свещ. Елодин почука на стъклото толкова силно, сякаш беше врата. Като се огледах наоколо, осъзнах, че се намирахме върху Залата на магистрите.

Малко след това видях високата, слаба сянка на магистър Лорен да закрива светлината на свещта зад прозореца. Той свали резето и прозорецът се отвори.

— Елодин, какво мога да направя за теб? — попита Лорен.

Дори и случващото се да му се бе видяло странно, това с нищо не пролича от изражението на лицето му.

Елодин посочи през рамото си с палец към мен.

— Това момче тук казва, че още му е забранено да влиза в Архива. Вярно ли е?

Лорен премести невъзмутимия си поглед върху мен и след това го насочи отново към Елодин.

— Вярно е.

— Ами, пусни го отново вътре — подкани го Елодин. — Трябва да чете разни неща. Вече си му дал урок.

— Той е безразсъден — отвърна Лорен с равен тон. — Планирах забраната да продължи година и един ден.

— Да, да, това е много традиционно — въздъхна Елодин. — Защо не му дадеш втори шанс? Аз ще гарантирам за него.

Лорен ме изгледа продължително. Опитах се да придобия възможно най-отговорен вид, което не беше много лесно, като се имаше предвид, че се намирах на покрива посред нощ.

— Много добре — отвърна Лорен, — но само в „Томове“.

— „Гробниците“ са за некадърните глупаци, които не могат да си сдъвчат сами и храната — презрително заяви Елодин. — Моето момче е ре'лар. Той струва колкото двайсет от тях! Трябва да изследва Книгохранилището и да открие всякакви безполезни неща.

— Не се безпокоя за момчето — отвърна Лорен с невъзмутимо спокойствие. — Безпокоя се за самия Архив.

Елодин се протегна, сграбчи ме за рамото и ме бутна леко напред.

— Какво ще кажеш за това? Ако го хванеш пак да прави някоя лудория, ще ти позволя да му отрежеш палците. Това би трябвало да послужи за пример, не мислиш ли? — предложи той.

Лорен бавно огледа двама ни. След това кимна.

— Много добре — каза той и затвори прозореца си.