Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Затворих последната от книгите, които бяхме донесли в леговището за четене. Кориците й прилепнаха с глухо тупване.

— Нищо ли няма? — уморено попита Фела.

— Нищо. — Разтърках лицето си с две ръце. — Дотук с надеждата да ни излезе късметът.

Фела сви рамене и направи гримаса, след което изкриви глава на една страна, за да опъне врата си.

— Беше логично да започнем да търсим на най-очевидните места — отбеляза тя. — Но това са същите места, които писарите са претърсвали и за Килвин. Просто ще трябва да ровим по-надълбоко.

Чух далечния звук от камбанарията и се изненадах колко много пъти удари камбаната. Бяхме търсили повече от четири часа.

— Пропусна занятията си — казах аз.

— Беше само геометрия.

— Ти си забележителен човек. Каква е най-добрата възможност, с която разполагаме сега? — попитах.

— Дълго и бавно претърсване на Книгохранилището. Но това ще е все едно да търсим злато в пясък. Ще са ни нужни десетки часове, и то ако двамата работим заедно, за да не търсим на едни и същи места.

— Мога да доведа Уил и Сим да помагат — предложих аз.

— Уилем работи тук, но Симон никога не е бил писар, той вероятно само ще ни пречи.

— Познаваш ли Сим достатъчно добре?

— Не особено — призна тя. — Виждала съм го наоколо.

— Подценяваш го — предупредих я аз. — Хората непрекъснато го правят. Сим е много умен.

— Всеки е умен — възпротиви се Фела. — Сим е мил, но…

— Точно в това е проблемът — прекъснах я аз. — Той е мил. Любезен е и хората приемат това за слабост. И е щастлив, а хората взимат това за глупост.

— Не исках да кажа това — възрази тя.

— Знам — отвърнах аз и потрих лицето си. — Съжалявам. Последните дни бяха тежки. Мислех си, че Университетът ще бъде различен от останалата част на света, но той е като всяко друго място — хората угаждат на надути и невъзпитани копелета като Амброуз, докато добрите души като Симон са смятани за глупаци.

— Ти какъв си? — с усмивка попита Фела, като започна да подрежда книгите. — Надуто копеле или добра душа?

— Това ще го разбера по-късно. В момента имам по-неотложни грижи.

> 26.

> Доверие

Макар да бях почти сигурен, че Деви не е отговорна за „злонамерената постъпка“, трябваше да съм глупак да не обърна внимание на факта, че тя притежава кръвта ми. Така че когато стана ясно, че изработката на грам ще изисква много време и усилия, осъзнах, че е дошло време да я посетя и да се убедя, че тя не стои зад това.

Денят беше отвратителен — духаше леден и влажен вятър, който режеше дори и през дрехите. Нямах ръкавици, нито шапка и трябваше да се задоволя с това да сложа качулката си и да увия ръце в плата на плаща, като го придърпвах по-плътно върху раменете си.

Докато пресичах Каменния мост, ми хрумна нова мисъл — може би някой беше откраднал кръвта ми от Деви. В това имаше повече смисъл, отколкото във всичките ми досегашни теории. Трябваше да се уверя, че бутилката с кръвта ми е на безопасно място. Ако все още беше при Деви и печатът не беше докосван, щях да знам, че тя не е замесена.

Отидох до западния край на Имре, където спрях в една кръчма, за да си взема малка бира и да се постопля до огнището. След това минах през добре познатата ми уличка и се изкачих по тясното стълбище зад месарския магазин. Въпреки студа и скорошния дъжд във въздуха все така се носеше миризмата на гранясала мас.

Поех си дълбоко въздух и почуках на вратата.

Тя се отвори след минута и през тесния процеп надникна лицето на Деви.

— Я, здравей — поздрави ме тя. — По работа ли си дошъл или за удоволствие?

— Предимно по работа — признах аз.

— Жалко — рече тя и отвори по-широко вратата.

Докато влизах в стаята, се спънах, непохватно се блъснах в нея и за момент се подпрях на рамото й, за да запазя равновесие.

— Съжалявам — смутено смотолевих аз.

— Изглеждаш ужасно — отбеляза Деви, докато залостваше вратата. — Надявам се да не си дошъл за още пари. Не давам заеми на хора, които изглеждат така, сякаш идват от тридневен запой.

Отпуснах се уморено в един стол.

— Донесох ти книгата — казах аз, като я извадих изпод плаща и я сложих върху бюрото й.

Деви кимна и леко се усмихна.

— Какво мислиш за добрия стар Малкаф?

— Сух, многословен и скучен.

— Освен това няма и много картинки — натякна ми тя, — но не това имах предвид.

— Теориите му за възприятието като активна сила са интересни — признах аз. — Но той пише така, сякаш се страхува да не би някой наистина да го разбере.

Деви кимна и сви устни.

— И аз горе-долу това си помислих. — Тя се протегна и придърпа книгата по-близо до себе си. — Какво мислиш за главата, посветена на ориентацията в пространството?

— Изглежда, че той черпи информация от кладенеца на дълбокото си невежество — отвърнах аз. — В Медика съм срещал хора с ампутирани крайници. Не мисля, че Малкаф някога е имал подобни проблеми.

Наблюдавах я за някакъв знак, че изпитва чувство на вина, за някаква индикация, че е отговорна за извършването на „злонамерена постъпка“ спрямо мен. Но нямаше нищо такова. Тя се държеше съвсем нормално — весела и духовита както обикновено. Но аз съм израснал сред актьори. Знам колко много начини има да скриеш истинските си чувства.

— Нещо ми се виждаш много сериозен. — Деви се намръщи престорено. — Какво си се умислил?

— Имам няколко въпроса — отвърнах аз уклончиво — и те не са свързани с Малкаф.

— Уморих се да се интересуват само от интелекта ми. — Тя се облегна назад и протегна ръце над главата си. — Кога ли ще намеря някое мило момче, което да се интересува от мен само заради тялото ми? — Започна да се изтяга лениво, но спря по средата и ме погледна озадачено. — Очаквах от теб някоя остроумна забележка. Обикновено реакцията ти е доста по-бърза.

— Много неща са ми на главата — оправдах се със слаба усмивка аз. — Не мисля, че днес съм в състояние да участвам в състезания по съобразителност.

— Никога не съм смятала, че можеш да се състезаваш по съобразителност с мен — заяви тя. — Но обичам да се шегувам от време на време. — Наведе се напред и подпря ръце върху бюрото. — За какви въпроси става дума?

— В Университета занимаваше ли се сериозно със сигалдрия?

— Лични въпроси? — повдигна вежди Деви. — Не. Не ме интересуваше особено. Отнема твърде много време за моя вкус.

— Не приличаш на жена, която има нещо против да загуби малко от времето си — отбелязах аз и успях да се усмихна леко.

— Така е по-добре — одобрително ме похвали тя. — Знаех, че можеш да го направиш.

— Предполагам, че нямаш някакви книги по сигалдрия за напреднали? — попитах аз и добавих: — В които да има от онези неща, до които на ре'ларите им е забранен достъп?

— Не — поклати глава Деви. — Имам обаче някои много добри алхимически текстове. Неща, които никога няма да намериш в скъпоценния си Архив. — Тя изрече последните думи с язвителен тон.