Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Но стигнеше ли се наистина до това, нищо не можеше наистина да го уплаши — нито бури, нито високи стълби, нито дори скраелите. Баст беше толкова храбър, че беше почти неустрашим. Нищо не би го накарало да пребледнее, а дори и да го стореше, бледността му не траеше дълго.

О, мисълта, че някой би искал да му навреди, със сигурност не му се нравеше. Да го прободе с остро желязо, да го обгори с горещи въглени — такива неща. Но това, че не би искал да види кръвта да излиза от тялото му, не означаваше, че наистина се страхува от подобни неща. Той просто не искаше това да му се случва. Да изпитваш истински страх, означава постоянно да мисли за нещо. И тъй като нищо подобно не тормозеше съзнанието на Баст, то в сърцето си той всъщност не се страхуваше от нищо.

Но сърцата се променят. Преди десет години той се бе изпуснал, докато се катереше по едно високо ренелово дърво, за да откъсне плод за момичето, което харесваше.

След като се бе подхлъзнал, беше висял една дълга минута с главата надолу, преди да падне. През тази дълга минута в него се беше загнездил малък страх, който оттогава не го бе напускал.

По същия начин напоследък Баст беше научил един нов страх. Само преди година той беше толкова безстрашен, колкото всеки здравомислещ човек се надява да бъде, но сега Баст се страхуваше от тишината. Не от обикновената тишина, която се дължеше просто на липсата на неща, които да се движат и издават шум. Баст се страхуваше от дълбоката, изтощителна тишина, която понякога се надипляше около учителя му като невидим покров.

Баст отново си пое дъх — за седемнайсети път. Той се опитваше да не стиска твърде силно ръцете си, докато чакаше дълбоката тишина да нахлуе в стаята. Изчака, докато тя изкристализира и покаже зъбите си по ръбовете на тихото спокойствие, което се бе разляло в „Пътният камък“. Баст добре знаеше как идва тази тишина — като скрежа, който се излива от скованата зимна земя и втвърдява разтопената чиста вода в коловозите от каруците.

Но преди Баст да успее отново да си поеме дъх, Квоте се изправи на стола си и направи жест на Летописеца да остави перото си. Баст почти се разплака, когато почувства как тишината се разпръсна като подплашено ято черни птици.

Квоте въздъхна с нещо средно между раздразнение и примирение.

— Трябва да призная, че не знам как да подходя към следващата част от историята.

Уплашен, че мълчанието ще продължи твърде дълго, Баст изчурулика:

— Защо тогава просто не ни разкажеш първо по-важното? След това можеш да се върнеш назад и към други неща, ако е необходимо.

— Де да беше толкова просто — остро отвърна Квоте. — Кое е по-важното? Моята магия или моята музика? Моите победи или моите безумия?

Баст поруменя и прехапа устни.

Квоте издиша внезапно и шумно.

— Съжалявам, Баст. Това е добър съвет, каквито се оказват повечето иначе привидно глупави съвети. — Той отблъсна стола си от масата. — Но преди да продължим, имам някои нужди в реалния свят, на които не мога повече да не обръщам внимание. Бихте ли ме извинили за момент?

Летописеца и Баст също се изправиха, за да протегнат краката си и да се погрижат за своите собствени нужди. Баст запали лампите. Квоте донесе още сирене, хляб и наденица с много подправки. Започнаха да се хранят и положиха някакви усилия да водят учтив разговор, но мислите им бяха другаде и продължаваха да се връщат отново и отново към историята.

Баст изяде половината от цялата храна. Летописеца също хапна порядъчно, макар и по-скромно количество. Квоте хапна една-две хапки, преди да заговори:

— Да продължаваме тогава. Музика и магия. Победи и безумия. Помислете — от какво има нужда нашата история? Какъв жизненоважен елемент й липсва?

— Жени, Реши — незабавно отвърна Баст. — Жените са наистина твърде оскъдни.

— Не _жени_, Баст — усмихна се Квоте, — а _една_ жена. По-точно _Жената_. — Квоте погледна Летописеца. — Не се съмнявам, че си подочул това-онова. Ще ти разкажа истината за нея. Макар да се опасявам, че няма да се справя с това предизвикателство.

Летописеца взе перото си, но преди да успее да го потопи и мастилото, Квоте вдигна ръка.

— Нека да кажа едно нещо, преди да започна. В миналото съм разказвал истории, обрисувал съм картини с думи, изричал съм тежки лъжи и още по-тежки истини. Веднъж пях на един слепец за цветовете. Свирих седем часа, но накрая той каза, че ги е видял — зелено, червено и златно. Мисля, че това ще е дори по-трудно. Да се опитам да ви накарам да я разберете само с помощта на думите. Никога не сте я виждали. Никога не сте чували гласа й. Няма как да знаете.

Квоте махна на Летописеца да вземе перото си.

— Но все пак ще опитам. Сега тя е готова и очаква своята роля. Нека подготвим сцената за нейното появяване…

> 49.

> Природата на лудостта

Към всички наистина откачени неща трябва да се подхожда грижливо и с внимание. Да се опитваш да ги доближиш крадешком е безполезно. Откачените неща разпознават това и знаят какво представлява — лъжа и клопка. Макар откачените неща да си играят на котка и мишка и понякога дори да падат в жертва на играта, те всъщност никога не й се дават до край.

И така. Към темата за тази жена трябва да подходим бавно, грижливо и с внимание. Нейната лудост е тъй необуздана, че се боя да я доближа твърде бързо, пък било то и само с думи. Ако съм непредпазлив, мога да подплаша самата представа за нея и тя внезапно да отлети.

И така, в името на бавния и грижлив подход с внимание сега ще ви разкажа как се запознах с нея. И за да го направя, ще трябва да разкажа и за събитията, които ме доведоха — общо взето, пряко волята ми — от другата страна на реката, в Имре.

* * *

Завърших първия си семестър с три сребърни таланта и един йот. До неотдавна това би ми изглеждало като цялото богатство на света. Сега просто се надявах, че тези пари ще ми стигнат за таксата за обучение за още един семестър и легло в Мюз.

Последният цикъл на всеки семестър в Университета беше запазен за приемни изпити. Заниманията се отменяха и магистрите прекарваха по няколко часа от всеки ден в провеждане на изпити.

Таксата за обучението ти за следващия семестър зависеше от това как ще се представиш. Денят и часът на явяването ти на приемен изпит се определяха чрез лотария.

От кратката беседа зависеше страшно много. Ако не отговориш на няколко въпроса, това лесно можеше да доведе до удвояването на таксата ти. Поради това по-късният жребий за явяване на изпит по време на цикъла беше много ценен, защото осигуряваше на студентите повече време за учене и подготовка. След като лотарията приключеше, се провеждаше бурна търговия за определените дни и часове за изпити. Плащаха се пари и се правеха услуги, докато всеки се стремеше да се докопа до най-подходящото за него време.