Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

— Опитвам се да си спомня всичко, което му казах — признах аз. — Понякога устата ми започва сама да говори и на мозъка му е нужно малко време, за да я настигне.

— Това май се случва често? — попита Уилем с една от редките си спокойни усмивки.

Закачките им започнаха да ме успокояват.

— Все по-често — съгласих се аз и се ухилих.

Пиехме и се шегувахме за дреболии, клюки за магистрите и малкото жени студенти, които бяха привлекли вниманието ни.

Говорехме за това кого харесваме в Университета, но повече време отделяхме за обсъждане на хората, които не харесвахме, и търсехме причините за това и какво бихме направили с тях, ако ни се удаде възможност. Такава е човешката природа.

И така времето минаваше, а „Еолиан“ бавно се пълнеше с хора. След подигравките на Уилем Симон накрая се предаде и започна да пие скутен — силно черно вино от полите на планините Шалда, по-често наричано „отрежи опашка“.

Ефектът от виното се забеляза почти веднага. Симон започна да се смее по-гръмогласно с широко разтегната уста и да се върти неспокойно на стола си. Уилем си оставаше все така сдържан както обикновено. Купих следващите напитки, като поръчах чисто ябълково вино за всеки от нас. В отговор на намръщената физиономия на Уилем му казах, че ако спечеля признание за своя талант тази нощ, ще го окъпя в „отрежи опашка“, но ако някой от тях се напие преди това, лично ще го напердаша и изхвърля в реката. Те доста се поохладиха и започнаха да измислят мръсни стихчета за „Калайджията Танер“.

Оставих ги да се занимават с това и потънах в собствените си мисли. Не ми даваше мира мисълта, че може би си заслужаваше да се вслушам в неизречения съвет на Станчион. Опитах се да се сетя за други песни, които да са достатъчно трудни, за да покажат умението ми, но и достатъчно лесни, за да мога да проявя артистичния си талант.

Гласът на Симон ме върна към действителността.

— Хайде, ти си добър в римуването… — убеждаваше ме той.

Припомних си последната част от техния разговор, която слушах с половин ухо.

— „Опитай в расото на техлините“ — предложих незаинтересовано аз.

Бях твърде нервен, за да им обяснявам, че един от пороците на баща ми беше слабостта му към мръсните хумористични петостишия.

Те започнаха да се кикотят, докато аз се опитвах да се сетя за друга песен, която да изпълня. Не бях успял да постигна кой знае какъв успех, когато Уилем отново ме разсея.

— Какво! — попитах ядосано и после видях безизразния поглед в очите на Уилем, който се появяваше само когато видеше нещо, което наистина не му харесваше. — Какво? — попитах отново този път с по-умерен тон.

— Някой, когото всички ние познаваме и обичаме — мрачно рече той и кимна към вратата.

Не видях нито едно познато лице. „Еолиан“ беше почти пълен и над стотина човека се тълпяха само на приземния етаж. През отворената врата видях, че навън вече е нощ.

— Той е с гръб към нас. В момента прилага мазния си чар на една очарователна млада дама, която очевидно не го познава… Намира се вдясно от закръгления господин в червено — насочваше вниманието ми Уилем.

— Кучи син — казах аз, твърде смаян, за да намеря по-подходящи ругатни от речника си.

— Аз самият винаги съм мислел, че е със свинско потекло — сухо рече Уилем.

Симон се оглеждаше наоколо и мигаше като бухал.

— Какво? Кой е дошъл?

— Амброуз.

— Да му се не видяло! — изруга Симон и се прегърби над масата. — Само това ни трябваше. Вие двамата не се ли сдобрихте вече?

— Искам да го оставя на мира — протестирах аз, — но всеки път като ме види, той не може да се въздържи да не подхвърли някоя хаплива забележка по мой адрес.

— За спор са необходими двама — възрази Симон.

— Точно така — язвително отвърнах аз, — не ме интересува чий син е той. Няма да подвия опашка като някое страхливо кутре. Ако той е достатъчно глупав да ме посочи с пръст, ще му счупи пръста — поех си въздух, за да се успокоя, и се опитах гласът ми да звучи разумно. — Накрая той ще се научи да ме оставя на мира.

— Можеш просто да не му обръщаш внимание — каза Симон с изненадващо трезвен глас. — Не се хващай на въдицата му и това доста скоро ще му омръзне.

— Не — сериозно отсякох аз и погледнах Симон право в очите. — Няма да му омръзне. — Харесвах Симон, но понякога беше ужасно наивен.

— Веднъж помисли ли си, че съм слаб, ще ми се нахвърли с двойно по-голямо настървение от преди. Познавам хората като него.

— Ето го, идва — отбеляза Уилем, като погледна уж случайно нататък.

Амброуз ме видя още преди да стигне до нашия край на помещението.

Очите ни се срещнаха и беше явно, че не е очаквал да ме види тук. Той каза нещо на един от винаги присъстващите около него подмазвачи и те си запробиваха път през тълпата в друга посока, за да си намерят маса. Очите му се преместиха от мен на Уилем и Симон, после на лютнята ми и накрая отново се върнаха на мен. След това се обърна и се отправи към масата, на която вече бяха седнали приятелите му. Погледна към мен, преди да седне.

Това, че не се усмихна, ми подейства изнервящо. Преди винаги ми се бе усмихвал с печално подобие на усмивка и подигравка в очите.

След това видях нещо, което ме разстрои още повече — той носеше солиден квадратен калъф.

— Да не би Амброуз да свири на лира? — Въпросът ми не беше отправен към никой конкретно.

Уилем сви рамене. Изглежда, Симон се почувства неловко.

— Мислех, че знаеш — едва доловимо промълви той.

— Виждал ли си го тук преди? — попитах.

Сим кимна.

— Свири ли тогава?

— Всъщност рецитираше. Поезия. Декламираше и дърпаше струните. — Симон изглеждаше като заек, готов да побегне.

— Получи ли признание за таланта си? — мрачно попитах аз.

В този момент реших, че ако Амброуз беше член на тази група, аз не искам да имам нищо общо с нея.

— Не — измънка Симон, — опита се, но… — Не довърши, а очите му бяха леко неспокойни.

Уилем сложи ръка на рамото ми и ми махна да се успокоя.

Поех си дълбоко дъх, затворих очи и се опитах да се отпусна.

Бавно осъзнах, че всичко това нямаше значение. В най-добрия случай просто повишаваше залога тази вечер. Амброуз не можеше да стори нищо, което да попречи на свиренето ми. Щеше да бъде принуден да гледа и слуша. Да ме слуша как свиря „Балада за сър Савиен Тралиард“, защото сега вече нямаше никакво съмнение коя песен щях да изпълня тази нощ.

* * *

Вечерното представление започна с един от доказалите таланта си музиканти от тълпата. Той имаше лютня и показа, че може да свири толкова добре, колкото всеки Едема Рух. Втората му песен беше още по-добра — никога преди това не я бях чувал.

Имаше интервал от около десет минути, преди да извикат друг утвърден музикант да пее на сцената. Този мъж имаше комплект тръстикови свирки и свиреше с тях по-добре от всеки друг, който някога бях чувал. След това изпя един запомнящ се химн в минорна тоналност. Нямаше инструменти — само високият му, чист глас, който се издигаше и се рееше като звука на свирките, на които бе свирил преди това.