Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

За момент замълчах.

— Мисля, че май сте по-мъдър, отколкото твърдите — рекох след малко.

— Е — рече той, като се опитваше да не показва какво удоволствие са му доставили думите ми, — не позволявай да се разчуе или хората ще започнат да очакват велики неща от мен.

Той се обърна и беше бързо погълнат от тълпата.

Плъзнах седемте таланта в джоба си и усетих как от раменете ми падна огромна тежест. Беше като отлагане на екзекуция.

Може би наистина беше така, тъй като нямах представа как Деви би ме окуражила да платя дълга си. За пръв път от два месеца можех спокойно да си поема дъх. Усещането беше приятно.

След като Трепе си тръгна, един от признатите музиканти дойде да отправи своите поздравления. След него се появи един кеалдишки лихвар, който стисна ръката ми и предложи да ми купи напитка.

След това дойдоха един дребен благородник, още един музикант и красива млада жена, за която реших, че може да е моята Алоин, докато не чух гласа й. Тя беше дъщерята на местен лихвар и разговаряхме накратко за различни дреболии, преди тя да си тръгне. Малко късно се сетих за обноските си и й целунах ръка, докато се разделяхме.

След това хората, които идваха и си отиваха, започнаха да се сливат в едно. Един по един ми изказваха своите почитания, поздравления, стискаха ръката ми, даваха ми съвети, завиждаха ми или ми се възхищаваха. Въпреки че Станчион спази обещанието си и успяваше да ги удържа да не идват всички наведнъж, не след дълго ми стана трудно да ги различавам един от друг. Освен това изпитият метеглин никак не ми помагаше в това начинание.

Не съм сигурен колко време мина, преди да се сетя да се огледам за Амброуз. След като обиколих с поглед залата, смушках Симон с лакът, та да се откъсне от играта, която той и Уилем играеха с шимове.

— Къде е най-добрият ни приятел? — попитах го аз.

Симон ме изгледа с празен поглед и аз осъзнах, че е изпил твърде много чаши, за да схване сарказма в думите ми.

— Амброуз — уточних аз, — къде е Амброуз?

— Разкара се — обяви Уилем с войнствена нотка в гласа — веднага щом свърши да свириш. Преди още да си получиш свирките.

— Той знаеше. Той знаеше — монотонно и с наслада повтаряше Симон. — Знаеше, че ще ги получиш, и не можа да понесе да види това с очите си.

— Изглеждаше зле, когато си тръгна — каза Уилем с тиха злоба. — Беше блед и трепереше като човек, който е разбрал, че някой цяла вечер му е плюл в напитките.

— Може би някой наистина го е правил — каза Симон с непривично за него злорадство, — аз бих.

— Трепереше ли? — попитах аз.

— Трепереше — кимна Уилем. — Сякаш някой го беше ударил с юмрук в корема. Беше се облегнал на ръката на Линтен, когато си тръгна.

Симптомите ми прозвучаха познато — напомняха ми за измръзването от обвързване. В мен започна да се оформя неясно подозрение. Представих си как Амброуз ме е слушал, докато се носех върху звуците на най-красивата песен, която някога беше чувал, и е осъзнал, че скоро ще спечеля своите сребърни свирки.

Той не би сторил нищо прекалено очевидно, но вероятно е могъл да намери висящ конец или дълга треска от масата. И двете биха му осигурили съвсем неуловима симпатична връзка към струната на лютнята ми — в най-добрия случай не по-голяма от един процент, а по-вероятно едва една десета от това.

Представих си как Амброуз съсредоточено черпи от топлината на тялото си, докато ръцете и краката му бавно започват да измръзват. Виждах го в мислите си как трепери и се задъхва до мига, в който накрая струната се скъсва…

… А аз завършвам песента независимо от направеното от него. Ухилих се при тази мисъл. Разбира се, това не беше нищо повече от предположение, но нещо със сигурност беше скъсало струната на лютнята ми и аз дори за секунда не се усъмних, че Амброуз би направил нещо такова. Отново се съсредоточих върху думите на Симон:

— … до него и да му кажа _„не ти се сърдя за оня път в «Пещта» когато ми смеси солите и в продължение на един ден бях почти сляп. Не. Наистина не ти се сърдя, да пием за това!“_ Ха! — засмя се Симон, потънал в собствените си фантазии за отмъщение.

Потокът от доброжелатели понамаля — събрат музикант на лютня, утвърденият музикант, когото видях на сцената, местен търговец. После един силно напарфюмиран благородник с мазна коса и аристократичен акцент ме потупа по гърба и ми даде кесия с пари „за нови струни“. Той самият не ми хареса, но задържах кесията.

* * *

— Защо всички продължават да повтарят все за това? — попита ме Уилем.

— За кое?

— Половината от хората, които идват да ти стиснат ръката, преливат от вълнение колко красива е била песента. Другата половина почти не споменават песента и всичко, за което говорят, е как си свирил с една скъсана струна. Сякаш изобщо не са чули песента.

— Първата половина не разбира нищо от музика — каза Симон. — Само хора, които вземат на сериозно музиката, могат да оценят наистина онова, което направи тази вечер нашият малък е'лир.

— Тогава онова, което си направил, е било трудно? — замислено промърмори Уилем.

— Никога не съм виждал някой да изсвири дори и „Катеричка върху сламен покрив“, без да разполага с пълния комплект струни — каза му Симон.

— Е — рече Уилем, — ти го направи да изглежда лесно. Тъй като виждам, че ти е дошъл акълът и си се отказал от тази илишка плодова напитка, ще ми позволиш ли да те черпя една чаша хубав черен скутен — напитката на кралете на Кеалдим?

Можех да разбера кога ми правят комплимент, но не ми се искаше да приема, защото главата ми тъкмо се бе прояснила отново.

За мой късмет бях спасен от появата на Мареа, която дойде да изкаже почитанията си. Тя беше очарователната златокоса арфистка, която се опита да спечели признанието на свирките, но не успя. За момент си помислих, че гласът на моята Алоин може да е бил нейният, но след като се заслушах в него за известно време, осъзнах, че не можеше да е тя.

Въпреки това тя беше красива. Дори по-красива, отколкото изглеждаше на сцената, което не се случва много често. От разговора ни разбрах, че тя е дъщеря на един от членовете на съвета на Имре. На фона на спуснатата й тъмнозлатиста коса мекото синьо на нейната рокля беше като отражение на тъмносиния цвят в очите й.

Макар да беше очарователна, не можах да й отделя вниманието, което заслужаваше. Горях от нетърпение да напусна бара и да открия гласа, който беше пял партията на Алоин заедно с мен. Поговорихме малко, посмяхме се и се разделихме с любезни думи и обещанието отново да се видим. Тялото й, което беше прекрасна комбинация от меки, закръглени линии, изчезна отново в тълпата.

— Какво беше това възмутително държание? — попита ме Уилем, след като тя си тръгна.

— Какво? — попитах аз.