Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

— Диана. — Трепе ме погледна в очакване на повече информация и аз продължих: — Това е всичко, което знам.

— Как изглежда? — изсумтя той. — Ако ти е по-лесно, ми го изпей.

Усетих как страните ми започнаха да се изчервяват.

— Тя е с черна коса, някъде дотук — показах с ръка малко под раменете си, — млада, с хубава кожа. — Трепе продължаваше да ме гледа очаквателно и аз добавих. — Красива.

— Разбирам — унесено рече той и потри устата си. — Тя спечелила ли е сребърните свирки?

— Не знам. Може би.

— В града ли живее?

Тъй като нямах никаква представа, отново свих рамене, като се чувствах все по-глупаво.

— Ще трябва да ми кажеш повече от това — засмя се Трепе и погледна зад гърба ми. — Чакай, ето го Деох. Ако някой може забележи някое момиче, това е той. — Той вдигна ръка. — Деох!

— Наистина не е чак толкова важно — побързах да кажа аз, но Трепе не ми обърна внимание и помаха на широкоплещестия мъж да дойде на масата ни.

Деох се приближи и се подпря на масата.

— Какво мога да сторя за вас?

— Нашият млад певец се нуждае от малко информация за една млада дама, с която се е запознал миналата нощ.

— Не мога да кажа, че съм изненадан, снощи имаше цял куп очарователни дами. Една или две питаха за теб. — Той ми смигна. — Коя хвана окото ти?

— Не става дума за това — протестирах аз. — Тя беше тази, която пя с мен миналата нощ. Имаше очарователен глас и се надянах да попеем заедно.

— Знам за коя песен става дума. — Той ми се усмихна широко и многозначително.

Усетих, че отново силно се изчервявам, и започнах отново да протестирам.

— О, успокой се. Ще си държа езика зад зъбите. Дори няма да кажа на Станчион, което би означавало все едно да го разкажа на целия град. Когато удари някоя чаша, той клюкарства като ученичка — Той ме погледна очаквателно.

— Тя беше стройна, с дълбоки очи с цвят на кафе — казах аз още преди да съм обмислил как биха прозвучали думите ми и преди Трепе или Деох да са успели да си направят някоя шега, побързах да добавя: — Името й е Диана.

— Ах — бавно кимна Деох и усмивката му стана малко кисела. — Предполагам, че трябваше да се досетя.

— Тук ли живее? — попита го Трепе. — Не мисля, че я познавам.

— Щеше да я запомниш, ако я познаваше — отвърна Деох. — Но не, не мисля, че е тукашна. Виждам я от време на време. Тя пътува, идва и си отива. — Той се почеса по тила и ми се усмихна загрижено. — Не знам къде можеш да я намериш. Внимавай, момче, тази може да открадне сърцето ти. Мъжете падат в краката на жените като нея както житото под сърпа.

Свих рамене, сякаш такива мисли изобщо не ми бяха минавали през ума, и бях доволен, когато Трепе смени темата с някаква клюка за един от местните членове на съвета. Посмях се, докато те се препираха дали е истина или не и чашата ми се изпразни, след това се сбогувах и си тръгнах.

* * *

Половин час по-късно стоях на стълбите пред вратата на Деви и се опитвах да не обръщам внимание на гранивата воня от месарския магазин отдолу.

За трети път преброих парите си и премислих възможностите, с които разполагах. Можех да изплатя целия си дълг и пак да успея да си платя таксата за обучение, но така щях да остана без пукната пара. Имах и други дългове за уреждане и колкото и да ми се искаше да се измъкна от ръцете на Деви, мисълта да започна семестъра без никакви пари в джоба си не ми се нравеше.

Вратата внезапно се отвори и ме стресна. Лицето на Деви надникна подозрително през тесния процеп, след това, когато ме разпозна, то се проясни и на него се появи усмивка.

— Защо се криеш? — попита ме тя. — Обикновено порядъчните хора чукат.

Тя широко отвори вратата, за да ме пусне да вляза.

— Тъкмо обмислях какво да правя — казах аз, докато тя залостваше вратата зад мен.

Стаята беше горе-долу същата, както си я спомнях, с изключение, че сега миришеше на канела, а не на лавандула.

— Надявам се, че няма да те затрудня, ако този семестър ти платя само лихвата?

— Никак — благосклонно отвърна тя. — Предпочитам да считам това за инвестиция от моя страна. — Тя ми махна да седна на един стол. — Освен това така ще мога пак да те видя. Ще се изненадаш колко малко посетители имам.

— Вероятно е по-скоро заради мястото, а не заради твоята компания — казах аз.

— Знам — набърчи нос тя. — В началото се установих тук, защото беше евтино. Сега се чувствам задължена да остана, защото клиентите ми ме търсят на това място.

Сложих два таланта върху бюрото и ги плъзнах към нея.

— Имаш ли против да ти задам един въпрос?

— Да не е неудобен? — погледна ме тя с дяволито вълнение.

— Малко — признах аз. — Досега някой опитвал ли се е да се оплаче от теб?

— Виж сега. — Тя седна по-напред на стола си. — Това може да се възприеме по няколко различни начина. — Повдигна вежди над ледените си сини очи. — Заплашваш ли ме или си просто любопитен?

— Любопитен съм — побързах да отвърна аз.

— Ще ти предложа следното. — Тя кимна към лютнята ми. — Изсвири ми една песен и ще ти кажа истината.

Усмихнах се, разкопчах калъфа и извадих лютнята си.

— Какво искаш да чуеш?

Тя се замисли за известно време.

— Можеш ли да изсвириш „Калайджията напуска града“?

Изсвирих я бързо и лесно. Тя се включи ентусиазирано на припева и накрая се усмихваше и пляскаше като малко момиче — каквото, като се замисля сега, от позицията на времето, наистина беше. Но тогава ми се струваше самоуверена жена с опит, по-голяма от мене. Аз от своя страна още не бях навършил шестнайсет.

— Веднъж — започна тя, когато оставих лютнята си настрани, — преди две години, един млад благородник е'лир реши, че ще е по-добре да се обади на пристава, отколкото, да уреди дълга си.

— И? — вдигнах поглед към нея.

— И това беше. — Тя равнодушно сви рамене. — Дойдоха, задаваха ми въпроси, претърсиха мястото. Разбира се, не намериха нищо, което да ме уличава.

— Разбира се.

— На следващия ден младият благородник призна истината пред пристава. Че е измислил цялата история, защото съм отблъснала романтичното му ухажване. — Тя се ухили. — Приставът не намери това за много забавно и благородникът беше глобен за клевета срещу дама от града.

Не можах да се сдържа да не се усмихна.

— Не бих казал, че съм ужасно… — не довърших, когато забелязах нещо за пръв път. — Това да не е „Основата на цялата материя“ на Малкаф? — посочих аз лавицата й с книги.

— О, да — гордо отвърна тя. — Това е ново. Частично заплащане. — Тя махна с ръка. — Можеш да я разгледаш.

Отидох до полицата и издърпах книгата.

— Ако можех да чета от нея, нямаше да изпусна един от въпросите по време на днешния приемен изпит.

— Мислех, че можете да попълвате знанията си от книгите в Архива — каза тя с глас, натежал от завист.