Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

— Не разпитвах само заради теб — призна Деох. — Аз самият също съм привързан към нея.

— Така ли? — казах аз колкото можех по-безразлично.

— Не ме гледай така. Не съм ти конкурент — той се усмихна криво. — Във всеки случай не и този път. Може и да не съм като вас от Университета, но мога да открия луната в ясна нощ. Достатъчно умен съм да не завирам главата си в един и същи огън два пъти.

Силно смутен, се опитах да запазя хладнокръвно изражение. Обикновено не позволявам чувствата ми да се изписват на лицето ми.

— Значи ти и Дена…

— Станчион още ми се подиграва за това, че тичам след момиче, което е наполовина на годините ми. — Той стеснително сви широките си рамене. — Въпреки това все още съм привързан към нея. Напоследък повече от всякога ми напомня за най-малката ми сестра.

— Откога я познаваш? — попитах го с любопитство.

— Не бих казал, че наистина я _познавам_, момче. Но за пръв път я срещнах преди колко… Може би около две години? Май не беше чак толкова отдавна — може би преди година и нещо…

Деох прокара пръсти през русата си коса и силно протегна гърба си, при което мускулите на ръцете му се издуха под ризата. След това се отпусна с оглушителна въздишка и погледна полупразния двор.

— Още часове няма да имам работа на вратата. Какво ще кажеш да дадеш извинение на един старец да поседне и пийне нещо? — Той махна с глава по посока на бара.

Погледнах високия, мускулест и с мургав загар на кожата Деох.

— Старец ли? Като гледам, косата и зъбите ти са си още на мястото. На колко си, на трийсет?

— Нищо друго не кара мъжа да се чувства толкова стар колкото една млада жена. — Той сложи ръка на рамото ми. — Ела да пийнем.

Отидохме до дългия махагонов тезгях и той промърмори:

— Бирата притъпява спомените, въглените ги разпалват, а виното е най-доброто лекарство за копнежа на нараненото сърце. — Замълча и се обърна да ме погледне, сбърчил вежди. — Не мога да си спомня останалата част. А ти?

— Никога преди не съм го чувал — отвърнах аз. — Но Текам твърди, че от алкохола само виното е подходящо за спомените. Той казва, че доброто вино прояснява и фокусира мислите, като все пак ги поукрасява за утеха.

— Доста вярно — каза той и порови из рафтовете, преди да извади една бутилка и да я вдигне, за да я огледа на светлината на лампата. — Нека да я видим в розова светлина, какво ще кажеш?

Той взе две чаши и ме поведе към едно уединено сепаре в ъгъла.

— Значи познаваш Дена от доста време — подканих го аз, докато наливаше по чаша от бледочервеното вино.

— От време на време я виждах. — Той се облегна на стената. — По-скоро рядко.

— Как изглеждаше тя тогава?

Деох дълго обмисля отговора си, като обърна повече внимание на въпроса, отколкото очаквах.

Отпи от виното си.

— Същата — отвърна накрая. — Предполагам, че беше по-млада, но не мога да кажа, че сега изглежда по-възрастна. Тя винаги е изглеждала по-възрастна за годините си — Той се намръщи. — Не точно _по-възрастна_, по-скоро…

— Зряла? — предположих аз.

— Не — Деох поклати глава. — Не зная подходяща дума, за да го опиша. То е като да погледнеш някой огромен дъб. Не те впечатлява това, че е по-стар от останалите дървета или по-висок от тях. Просто има нещо, което останалите млади дървета нямат. Сложност, солидност, значимост. — Той раздразнено се смръщи. — Проклет да съм, ако това не е най-лошото сравнение, което някога съм правил.

Не можах да сдържа усмивката си.

— Хубаво е да разбера, че не съм само аз този, който не може да я опише с думи.

— Тя не подлежи много на описание — съгласи се Деох и допи остатъка от виното си.

След това взе бутилката и допря леко гърлото й до чашата ми. Изпих я и той наля отново и на двама ни.

— Още тогава си беше необуздана и буйна — продължи Деох. — Все така красива, способна да прикове погледа и да спре сърцето ти. — Той отново сви рамене. — Както казах — почти същата като сега. С очарователен глас и остър език, пъргава и предизвикваща с еднаква сила обожание у мъжете и презрение у жените.

— Презрение ли?

Деох ме изгледа така, сякаш не разбираше въпроса ми.

— Жените мразят Дена — простичко отвърна той, все едно повтаряше нещо, което и двамата вече знаехме.

— Мразят я, така ли? — Мисълта ме изненада. — Защо?

Деох ме изгледа невярващо и след това избухна в смях.

— Бога ми, ти май наистина не знаеш нищо за жените, а?

Обикновено такъв коментар би ме накарал да се наежа, но думите на Деох бяха изречени с добродушен тон.

— Помисли само. Тя е очарователна и красива. Мъжете се тълпят около нея като разгонени бичета. — Той махна небрежно с ръка. — В природата на жените е да негодуват срещу това.

Спомних си какво ми каза Сим за Деох преди по-малко от цикъл.

_Успял е отново да доведе тук най-красивата жена. Това е достатъчно, за да го намрази човек._

— Винаги съм имал усещането, че тя се чувства по-скоро самотна — казах аз. — Може би причината е тази.

— В това има доза истина — сериозно кимна Деох. — Никога не съм я виждал в компанията на други жени, а късметът й с мъжете е толкова… — Той спря, търсейки подходящата дума. — Толкова… Да му се не види. — Въздъхна обезсърчен.

— Знаеш ли какво казват: „Да намериш подходящото сравнение е толкова трудно, колкото…“ — Направих замислена физиономия. — Толкова трудно, колкото… — Размахах ръка, все едно се опитвам да сграбча нещо във въздуха.

Деох се разсмя и отново наля вино в чашите ни. Започнах да се отпускам. Между мъжете, които са се били в едни и същи битки и са познавали едни и същи жени, съществува един особен вид другарство.

— И тогава ли имаше навика да изчезва по същия начин? — попитах аз.

— Без предупреждение, просто внезапно изчезва — кимна той. — Понякога за месеци.

— „Няма нищо по-непостоянно от вятъра и прищевките на жените“ — цитирах аз.

Искаше ми се да прозвучи дълбокомислено, но вместо това в думите ми имаше горчивина.

— Имаш ли представа защо го прави?

— Мислил съм върху това — философски отвърна Деох. — Донякъде мисля, че такава е природата й. Може би просто й е в кръвта да се скита.

Думите му леко поуспокоиха раздразнението ми. Когато живеех в трупата, понякога баща ми ни караше да напускаме някой град без причина, макар да бяхме добре дошли и тълпите да бяха щедри. По-късно често ми бе обяснявал каква беше причината — някой ядосан поглед от пристава, твърде много закачливи намеци от младите жени в града…

Но понякога просто нямаше причина.

_„Ние от Рух сме родени да пътуваме, сине. Когато кръвта ми казва да се скитам, аз й се доверявам.“_

— За повечето случаи вероятно са виновни обстоятелствата в живота й — продължи Деох.

— Обстоятелствата ли? — попитах аз с любопитство.