Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

— Да, госпожо — поех си дълбоко въздух, когато тя ме намаза с антисептик.

— Мислех, че ти не кървиш — сухо каза тя. — Още една легенда се оказа невярна.

— Като говорим за това — опитвайки се да се движа колкото мога по-малко, се протегнах, извадих една книга от пътната си торба и я сложих върху бюрото й. — Връщам ти екземпляра на „Размножителни навици на обикновените дракуси“. Беше права, гравюрите са много добри.

— Знаех си, че ще ти хареса.

Настъпи мълчание, когато тя започна да зашива раната ми. Когато заговори отново, в гласа й не беше останала почти никаква закачливост:

— Наистина ли тези мъже бяха наети да те убият, Квоте?

— Имаха търсещ компас и мои косми — кимнах аз. — Така са узнали, че съм червенокос.

— В името на бога и неговата дама, това няма ли да накара Килвин да побеснее? — Тя поклати глава. — Сигурен ли си, че не са били наети просто да те сплашат? Да те поступат малко, за да те научат на по-добри маниери? — Тя спря да ме шие и вдигна поглед към мен. — Нали не си бил толкова глупав да заемеш пари от Хефрон и момчетата му?

Поклатих отрицателно глава.

— Ти си единственият ястреб, който ме дебне, Деви — усмихнах се аз. — Всъщност това беше причината да се отбия днес…

— А аз си помислих, че просто искаш да се насладиш на компанията ми. — Стори ми се, че долових нотка на раздразнение в гласа й. — Нека първо да приключа с това — каза тя и се върна към шиенето.

Обмислих внимателно думите й за момент. Високият мъж беше казал „да приключваме с него“, но това можеше да означава няколко различни неща.

— Възможно е да не са се опитвали да ме убият — бавно признах аз. — Въпреки това той имаше нож. Не ти е нужен нож, за да набиеш някого.

— И на мен не ми е нужна кръв, за да накарам хората да уреждат сметките си — изсумтя Деви. — Но това със сигурност помага.

Помислих и върху това, докато тя стягаше последния шев и започна да ми слага чиста превръзка. Може би наистина просто се бяха опитали да ме пребият. Нещо като анонимно съобщение от Амброуз да внимавам как се държа. Може би беше просто опит да ме уплаши. Въздъхнах, като се опитах много-много да не мърдам.

— Иска ми се да мисля, че наистина е било така, но, честно казано, много не ми се вярва. Мисля, че искаха да ме очистят. Това ми подсказва интуицията.

Изражението й стана сериозно.

— В този случай ще разпространя слуховете — каза тя. — Не съм сигурна за частта, свързана с избиването на кучетата им, но ще пусна няколко клюки, така че хората да се замислят два пъти, преди да се захващат с такава работа. — Тя се засмя гърлено. — Всъщност след миналата нощ те вече биха се замислили два пъти. Това ще ги накара да се замислят три пъти.

— Благодаря ти.

— Не е кой знае какво затруднение за мен — каза тя небрежно, изправи се и приглади плата на коленете си. — Малка услуга в помощ на приятел.

Тя уми ръцете си в легена, след това нехайно ги избърса от ризата си.

— Да чуем сега — каза тя с внезапно делово изражение, докато сядаше зад бюрото.

— Трябват ми пари за бърз кон — рекох аз.

— Града ли ще напускаш? — Тя повдигна русите си вежди. — Никога не съм мислела, че си човек, който бяга.

— Не бягам — казах аз. — Но трябва да измина определено разстояние. Сто и петнайсет километра до ранния следобед.

Очите на Деви леко се разшириха.

— Кон, който да може да измине това разстояние за толкова време, ще струва доста скъпо. — Защо просто не купиш пощенски талон не сменяш конете със свежи по целия път? Ще бъде по-бързо и по-евтино.

— Там, където отивам, няма пощенски станции. Нагоре по реката и след това нататък към хълмовете. В едно малко градче, наречено Требон.

— Добре — каза тя. — Колко ти трябват?

— Ще ми трябват пари да купя бърз кон, без да се пазаря. И освен това за квартира, храна и може би подкупи… Двайсет таланта.

Тя избухна в смях, след това възвърна спокойствието си и потри с ръка устата си.

— Не. Съжалявам, но отговорът е не. Имам слабост към очарователните млади мъже като теб, но това не е мой проблем.

— Лютнята ми — казах аз и плъзнах калъфа напред с крака си — може да послужи за гаранция. Плюс всичко, което е тук, вътре. — Сложих пътната си торба на бюрото.

Тя пое дъх, сякаш се готвеше да ми откаже, след това сви рамене и надникна в торбата. Извади екземпляра ми на „Реторика и логика“, а малко след това и ръчната ми симпатична лампа.

— Виж ти — каза тя с любопитство, завъртя превключвателя и насочи светлината към стената, — това е интересно.

Направих гримаса.

— Всичко друго, но не и това — казах аз. — Обещах на Килвин, че това никога няма да напусне ръцете ми. Дадох му думата си.

— Чувал ли си някога израза „просяците не могат да подбират“? — Тя ми хвърли прям поглед.

— Дадох думата си — повторих аз.

Откопчах сребърните свирки от плаща си и ги плъзнах по бюрото, така че да застанат до екземпляра на „Реторика и логика“.

— Такива не се намират лесно, да знаеш.

Деви погледна лютнята, книгата и свирките и след това си пое бавно и дълбоко дъх.

— Квоте, виждам, че това е важно за теб, но сметката просто не излиза. Не можеш да гарантираш за толкова пари. Едва ще можеш да се справиш с четирите таланта, които вече ми дължиш.

Това ме засегна най-вече защото знаех, че беше самата истина.

Деви остана замислена още няколко мига и след това твърдо поклати глава.

— Не, само лихвата… След два месеца ще ми дължиш над трийсет и пет таланта.

— Или нещо също толкова ценно в замяна — казах аз.

— И какво имаш, което да струва трийсет и пет таланта? — меко се усмихна тя.

— Достъп до Архива.

Деви седна. Леко снизходителната усмивка замръзна на лицето й.

— Лъжеш.

— Знам, че има друг път, по който да се влезе — поклатих глава аз. — Още не съм го открил, но ще го направя.

— В това има много _ако_. — Тонът на Деви беше скептичен, но очите й бяха изпълнени с нещо повече от желание. Беше наподобяващо на глад или похот. Разбрах, че тя искаше да влезе в Архива точно толкова отчаяно, колкото и аз самият. Може би дори и повече.

— Това е моето предложение — казах аз. — Ако мога да ти върна парите, ще го направя. Ако ли не, когато намеря път към Архива, ще го споделя с теб.

Деви вдигна очи към тавана, сякаш изчисляваше наум каква беше вероятността това да стане.

— Ако оставиш тези неща като гаранция и заедно с възможността за достъп до Архива, мога да ти заема дванайсет таланта.

Изправих се и метнах пътната си торба през рамо.

— Опасявам се, че не съм склонен да се пазаря — казах аз. — Просто те информирам за моите условия за заема — усмихнах й се извинително. — Двайсет таланта или нищо. Съжалявам, че не изясних това още от началото.

> 71.

> Странно привличане