Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

— Трябва да стигна до доковете Ийвсдаун — продължи калайджията и кимна на изток. — Договорил съм се един кораб да ме свали надолу по реката и за мен ще е много важно да не го изпусна. — Той погледна многозначително коня ми. — Но ще ми е нужно ново товарно животно, което да носи багажа ми…

Изглежда късметът най-сетне ми се бе усмихнал. Селхан беше чудесен кон, но сега, когато бях стигнал до Требон, той щеше да бъде причината за постоянното намаляване на ограничените ми средства.

От друга страна, не беше особено мъдро да изглежда, че нямам търпение да го продам.

— Конят е прекалено добър, за да бъде използван за товарно животно — потупах врата на Кетх-Селхан аз. — Той е чистокръвна кершаенска порода и трябва да ти кажа, че през живота си не съм виждал по-добър кон.

Калайджията огледа скептично животното.

— Като гледам, бил е приготвен за някоя кланица — рече той. — Едва ли може да измине и няколко километра.

Слязох от седлото и леко се олюлях, когато вдървените ми крака се огънаха под тежестта ми.

— Трябва да имаш по-голямо уважение към него, калайджийо. Днес измина целия път от Имре дотук.

— Не си лош лъжец, момче, но трябва да знаеш кога да спреш. Ако стръвта е твърде голяма, рибата няма да я захапе — засмя се под мустак калайджията.

Нямаше нужда да се преструвам на възмутен.

— Съжалявам, че не се представих както си му е редът — протегнах ръка. — Казвам се Квоте, член на трупа съм, от рода Едема Рух. Никога, дори и в най-лошия си ден, не бих излъгал един калайджия.

Мъжът стисна ръката ми.

— Е — каза той, леко изненадан, — моите искрени извинения на теб и семейството ти. Рядкост е да се види някой от вас сам на път. — Той погледна коня критично. — Казваш, че е изминал целия път от Имре?

Кимнах.

— Това са колко, почти сто километра? Дяволски дълга езда… — Той ме погледна с многозначителна усмивка. — Как са краката ти?

— Нека просто да кажем, че съм доволен да стоя отново върху собствените си крака — ухилих му се аз в отговор. — Предполагам, че той ще издържи още петнайсетина километра, но не мога да кажа същото за себе си.

Калайджията огледа коня отново и въздъхна отривисто.

— Е, както вече казах, хващаш ме в малко неизгодно положение. Колко искаш за него?

— Ами — отвърнах аз, — Кетх-Селхан е чистокръвен кершаенски кон и трябва да признаеш, че цветът му е възхитителен. По него няма и петънце, което да не черно. И косъм дори…

Калайджията избухна в смях.

— Вземам си думите обратно — каза той. — Всъщност си много лош лъжец.

— Не виждам какво е толкова смешно — рекох малко остро аз.

Калайджията ме изгледа странно.

— Няма и един бял косъм, а? — Той кимна към задницата на Селхан. — Но ако той е изцяло черен, то тогава аз съм Орен Велситер.

Обърнах се и видях, че задният ляв крак на Кетх-Селхан има ясно различим бял чорап, който стигаше почти до средата.

Смаян от видяното, аз отидох до задницата му и се наведох да погледна. Цветът не беше чисто бял, по-скоро избледняло сиво. Можех да усетя слабата миризма на потока, през който бяхме преминали в последната част на пътуването ни. Миризмата на разтворители.

— Тоя мошеник — казах аз невярващо. — Продал ми е боядисан кон.

— Името не ти ли го подсказа? — изкикоти се калайджията. — _Кетх-Селхан?_ Бога ми, момче, някой се е подиграл с теб.

— Името му означава „първа нощ“ — казах аз.

— Сиаруто ти е малко поръждясал — поклати глава мъжът. — _Кет-Селем_ е „първа нощ“. _Селхан_ означава „чорап“. Името му е „Един чорап“.

Припомних си реакцията на търговеца, когато избрах името. Нищо чудно, че изглеждаше толкова смутен.

Нищо чудно и че свали цената толкова бързо и лесно. Мислел е, че знам малката му тайна.

Калайджията се засмя на изражението на лицето ми и ме потупа по гърба.

— Не се ядосвай, момче. От време на време се случва и на най-добрите от нас. — Той се обърна и взе да тършува из вързопите си. — Мисля, че имам нещо, което ще ти хареса. Нека ти предложа замяна. — Той се обърна и ми подаде нещо черно и възлесто като парче плавей.

Взех го от него и го разгледах. Беше тежко и студено на пипане.

— Буца желязна шлака? Да не би да ти е свършил магическият боб?

Калайджията извади с другата си ръка една карфица. Той я доближи на около педя разстояние и след това я пусна. Вместо да падне, карфицата отлетя встрани и залепна към гладката топка черно желязо.

Поех си възхитено дъх.

— Камък от Лоден? Никога не съм виждал такъв.

— Строго погледнато, е камък от Требон — простичко каза той, — тъй като никога не съм бил в Лоден, но си близо до истината. Долу, в Имре, всякакви хора биха се заинтересували от това красиво нещо…

Кимнах разсеяно, докато го въртях в ръцете си. Винаги съм искал да видя притеглящ камък, още от дете. Отлепих карфицата, усещайки странното привличане между нея и гладкия черен метал. Изпитах удивление — в ръцете си държах парче желязо от звездите.

— Колко мислиш, че струва? — попитах аз.

Калайджията леко примлясна с уста.

— Ами, точно в момента си мисля, че струва горе-долу колкото един чистокръвен кершаенски товарен кон…

Завъртях парчето в ръката си, отлепих карфицата и я оставих да залепне отново върху него.

— Проблемът, калайджийо, е в това, че за да купя този кон, се наложи да задлъжнея към една опасна жена. Ако не го продам на добра цена, ще изпадна в отчаяно положение.

Той кимна разбиращо.

— Ако вземеш по-малко от осемнайсет таланта за парче небесно желязо с такъв размер, значи хич не умееш да се пазариш. Бижутерите веднага ще го купят или пък богаташи, които ще искат да го имат заради това, че е нещо необикновено. — Той потупа с пръст носа си отстрани. — Но ще направиш още по-добре, ако отидеш в Университета. Изобретателите ценят много магнита. Алхимиците също. Ако свариш някой от тях в подходящото настроение, ще го продадеш дори за повече.

Сделката беше добра. От Манет бях научил, че този камък е ценен и трудно се намира. Не само заради галваничните му свойства, но и защото в парчетата небесно желязо като това често има примеси на други редки метали.

— Готов съм да сключим сделка — казах и протегнах ръка.

Тържествено си стиснахме ръцете. След това, докато калайджията се протягаше да хване юздите, го попитах:

— А какво ще ми дадеш в замяна за седлото и юздите?

Малко се безпокоях, че можеше да се обиди от опита ми да измъкна колкото се може повече от него, но вместо това той се усмихна лукаво.

— Ето това се казва умно момче — засмя се той. — Харесвам човек, който не се страхува да ме притисне малко, за да получи нещо отгоре. Какво би искал да ти дам? Тук имам чудесно вълнено одеяло. Или пък малко хубаво въже? — Той измъкна намотано въже от денковете на магарето. — Винаги е добре да имаш парче здраво въже в себе си. О, а какво ще кажеш за това? — Той се обърна и ми смигна, а в ръцете си държеше бутилка. — Имам малко превъзходно авенишко плодово вино. Ще ти дам и трите неща за принадлежностите на коня.