Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

— Как държиш това в джоба си, без да се срежеш? — попитах я аз.

— Джобът ми е разрязан отстрани — Дена се завъртя, за да ми покаже. — Прикрепен е към крака ми. Точно затова е толкова плосък. Така че да не се вижда, че го нося. — Тя хвана кожената дръжка и вдигна ножа пред себе си, за да мога да виждам. — Ето така. Трябва да държиш палеца си върху плоската страна.

— Да не се опитваш да съблазниш добродетелността ми, като ме учиш как да я защитавам? — подкачих я аз.

— Все едно пък имаш някаква добродетелност — засмя се тя. — Опитвам се да те предпазя да не порежеш хубавите си ръце следващия път, когато трябва да спасиш момиче от някое прасе. — Тя килна глава встрани. — Като стана дума… знаеш ли, че когато си ядосан, очите ти…

— _Опа-а гуци!_ — разнесе се глас иззад дърветата, придружен с глухото дрънчене на хлопка. — _Гуци-гуц…_

Едрата свиня вирна глава и заприпка през храсталака по посока на гласа. Дена прибра обратно ножа си, докато аз вдигах пътната си торба. Последвахме прасето през дърветата и по-надолу по течението на потока намерихме мъж с шест едри свини, които се въртяха около него. Имаше и един стар шопар и двайсетина прасенца с различна големина, които лудуваха в краката му.

Свинарят ни хвърли подозрителен поглед.

— Здрасте-е! — изкрещя той. — Ни съ плашети. Нема да ухапят.

Тялото на мъжа беше сухо и жилаво от постоянното излагане на слънцето. Имаше рунтава брада. На дългата му тояга висеше груба бронзова хлопка, а през рамото му беше преметната опърпана торба. Не миришеше толкова отвратително, колкото вероятно бихте очаквали, тъй като свинете, оставени да пасат на воля, са по-чисти от онези, които затварят в свинарници. А дори да вонеше, едва ли бих могъл да го упрекна за това, защото без съмнение в някои моменти от живота си бях вонял доста по-зле.

— Санким ми съ счу нещо край рикатъ — провлачи той с толкова тежък и мазен акцент, че едва ли не усетих вкуса на думите му.

Майка ми наричаше този начин на говорене „акцента на дълбоките долини“, защото човек можеше да чуе такова произношение само на места, които нямат много връзки с външния свят. Дори и в малките градчета като Требон напоследък хората не говореха толкова архаично. Заради годините, прекарани в Тарбеан и Имре, не бях чувал подобна реч отдавна. Мъжът явно беше отрасъл в някой наистина отдалечен район, забутан далеч в планините.

Той се приближи до нас. Изражението на обруленото му лице беше неприветливо, докато ни оглеждаше с присвити очи.

— Ко прайте вий двамца тъдява? — подозрително попита той. — Май ви чух дъ пейти.

— Туй брат'чедка ми — отвърнах аз в същия дух и кимнах към Дена. — Мноо убаво пей, нъл тъй? — протегнах му ръка. — Драго ми да тъ видя, г'сине. Викат мъ Квоте.

Той остана изненадан, когато ме чу да говоря по неговия начин, и голяма част от неприветливостта и подозрението, изписани на лицето му, се разсеяха.

— То и мен ми драго, г'син Квоте — отвърна и раздруса ръката ми. — Щот рядко по тука иде чиляк, дет дъ хортува как си требе. Тия мискини гаче ли устата им тъпкана с вълна.

— Моят старият думаше: „Вълна в устата — вълна в главата“ — засмях се аз.

— Мене мъ викат Скоиван Шиемелпфенег — ухили се той и разтърси ръката ми отново.

— Туй име е кат за некой крал — отбелязах. — Има ли грижа да тъ викам Шием?

— Тъй мъ викат и аверите — ухили се пак той и ме тупна по гърба. — Та за теб и за убавото моме съм Шием.

Той гледаше ту към мен, ту към Дена.

Не мога да не призная на Дена, че дори не мигна при внезапната промяна в начина ми на говорене.

— Шъ прощаваш — посочих я. — Шием, ей я на мойта драга брат'чедка.

— Динаех — представи се тя.

— Харно моме е, мъ пусто толкоз е срамлива, та много не хортува…

Дена влезе в ролята без ни най-малко колебание, заби поглед в краката си и започна нервно да увива плат от дрехата си около пръстите си. Вдигна поглед само колкото да се усмихне на свинаря и след това отново наведе очи, имитирайки толкова добре несръчна срамежливост, че аха да заблуди и мен самия.

Шием докосна учтиво челото си и кимна.

— Баш ми драго да тъ вида, Динаех. Бая лазарника съм на тоз свет, ама по-убав глас от твоя не съм чул — каза той и бутна леко назад безформената си шапка.

Когато Дена продължи да избягва погледа му, той отново се обърна към мен.

— Чуваш го туй стадо, значи — кимнах аз към разпръснатите свине, които криволичеха между дърветата.

— Не е то _стадо_ — поклати глава той и се ухили. — Овци и крави съ стадо. Свините съ _пръжки_.

— Ни думай? Друже Шием, дъл ша склониш да ни продадеш едно гуде? С брат'чедката не сме турили залък в уста днеска…

— Мое и да мое — предпазливо отвърна той и очите му се спряха на кесията ми.

— Току-виж си земал четири йота — продължих аз с ясното съзнание, че предложението ми е щедро. — Ама зер викам да апнем всинца.

Това беше непринуден начин да опипам почвата. Хората, свикнали на самотията, като овчарите или свинарите или изобщо не обичаха чужда компания, или бяха жадни за разговор. Надявах се Шием да е от втората категория. Нуждаех се от информация за сватбата, а, изглежда, никой в града не искаше да говори за това.

Усмихнах му се многозначително, бръкнах в пътната си торба и извадих бутилката с домашен алкохол, която бях купил от калайджията.

— Тука ми съ чини, че и малце пиячка се намира. То си е ранко, ама що па да не гаврътнем по едно…

Дена продължи да играе ролята си и вдигна глава само колкото да улови погледа на Шием, усмихна се срамежливо и побърза да сведе очи.

— Мене съ мъ учили кво требе и кво не — благочестиво отвърна свинарят, като сложи ръка на гърдите си. — Аз пия само га съм жъден или га вятър повей. — Той драматично килна шапката върху главата си и направи нещо като частичен поклон. — Вий ми съ чините свесни люде. Да апна с вази ми е баш по сърце.

* * *

Шием сграбчи едно прасенце и го отнесе встрани, където го закла и одра, като използва един дълъг нож от торбата си. Почистих едно място от окапалите листа и наредих камъни, за да стъкмя набързо огнище.

Малко след това дойде Дена с наръч сухи съчки.

— Предполагам, че ще се опиташ да изтръгнеш от горкия човечец всичко, което знае? — тихо прошепна тя над рамото ми.

Кимнах.

— Съжалявам за историята със срамежливата братовчедка — добавих, — но…

— Не, идеята беше добра. Не ме бива в недодяланото говорене, а е по-вероятно той да се довери на човек, който говори като него. — Очите й трепнаха. — Почти е готов с прасето.

Тя се отправи към реката.

Използвах скришом малко симпатия, за да запаля огъня, докато Дена набързо приготви два шиша за печене от върбови чатали. Шием се върна с прасенцето, акуратно разрязано на четири части.