Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

— Милостиви Техлу! — рекох аз. — Дори не ми мина през ум за това. Ето защо той драскаше с нокти да се добере дотук. Усеща миризмата на смолата. Яде дърветата от два цикъла — по три-четири на ден.

— Най-големият сладкояд на света идва да си вземе дозата. — Дена се засмя, но след това на лицето й се появи ужас. — Колко дървета бяха останали?

— Две или три — отвърнах аз, като се замислих за редиците празни дупки и пречупени дънери. — Но откакто се върнахме тук, може да е изял още едно.

— Виждал ли си някога сладкояд, когато изпитва глад за смола? — каза Дена, обхваната от паника. — Те откачат.

— Знам — казах аз и се сетих за момичето, което бях видял да танцува голо в снега в Тарбеан.

— Какво мислиш, че ще направи, когато дърветата свършат?

Обмислях дълго отговора си.

— Ще тръгне да търси още. И ще бъде отчаян. И освен това знае, че на последното място, където е намерил от тези дървета, е имало малка къща, която е миришела на хора… Ще се наложи да го убием.

— Да го убием ли? — Тя се засмя и след това притисна ръце към устата си. — С какво? С моето пеене и твоето перчене? — Започна да се кикоти неудържимо, въпреки че беше запушила устата си с ръце. — В името на бога! Съжалявам, Квоте. Колко дълго мислиш, че ще съм в това състояние?

— Не зная. Ефектите от офалума са еуфория…

— Това вече го имам — смигна ми тя и се ухили.

— Последвано от вманиачаване и известен делириум, ако дозата ти е била достатъчно голяма, а след това изтощение.

— Може би поне веднъж ще поспя през нощта — каза тя. — Не може сериозно да мислиш, че ще успееш да убиеш това нещо. Какво ще използваш? Остра пръчка ли?

— Не мога просто да го оставя да беснее на воля. Оттук до Требон са само около осем километра. А някои малки ферми са дори още по-близо. Помисли само каква вреда може да нанесе.

— Но как ще го направиш? — повтори тя. — Как можеш да убиеш такова нещо?

Обърнах се към малката барака.

— Ако имаме късмет онзи мъж да е имал достатъчно здрав разум, за да си купи и резервен арбалет…

Започнах да тършувам вътре, като изхвърлях разни неща през вратата — гребла за разбъркване, кофи, стъргалки, лопата, още кофи, буре…

Бурето беше с размера на малка бъчонка за бира. Изнесох го извън бараката и откъртих капака. На дъното видях чувал, в който имаше голяма лепкава маса от черната денерова смола — поне четири пъти повече, отколкото вече бяхме остъргали заедно с Дена.

Извадих чувала и го сложих на земята, като го отворих, за да може Дена да погледне вътре. Тя надникна, ахна и след това започна да подскача.

— Сега вече мога да си купя и пони! — възкликна тя, като се смееше.

— Не знам за пони — казах аз, като направих някои сметки наум, — но мисля, че преди да разделим парите, трябва да ти купим една хубава полуарфа с това. А не някаква си жалка лира.

— Да! — извика Дена и след това ме прегърна буйно и с възхищение. — А на теб ще купим… — Тя ме погледна с любопитство, и покритото й със сажди лице беше само на сантиметри от моето. — Какво искаш?

Преди да успея да отговоря или да направя каквото и да е, дракусът изрева.

> 78.

> Отрова

Ревът на дракуса беше като звук от тромпет, ако можете да си представите тромпет, голям като къща и направен от камък, гръмотевица и разтопено олово. Този път не го усетих върху гърдите си. Усетих го с краката си, когато земята потрепери от него.

Ревът ни накара да подскочим. Горната част на главата на Дена се удари в носа ми и аз се олюлях, заслепен от болка. Дена изобщо не забеляза това, тъй като се препъна и падна, размахала комично ръце и крака.

Докато помагах на Дена да се изправи, чух далечен грохот, след което ние предпазливо отново се качихме в наблюдателницата.

Дракусът лудуваше, подскачайки като пияно куче и събаряйки дърветата така, както някое хлапе катурва царевици в полето.

Наблюдавах с притаен дъх как стигна до един стар стогодишен дъб, масивен като сив камък. Дракусът се вдигна на задните си крака и подпря предните върху един от по-ниските клони, сякаш искаше да се покатери върху него. Дебелият колкото дърво клон направо се сцепи.

Дракусът отново се изправи на задни крака и удари дървото с цялата си тежест. Наблюдавах го, убеден, че ще се наниже на строшения клон, но назъбеното копие от твърдо дърво едва одраска гърдите му, преди да се разцепи на трески. Дракусът се удари върху ствола и макар и да не го пречупи, дървото се пропука със звук, наподобяващ трясъка на светкавица.

Звярът се мяташе наоколо, подскачаше и падаше, търкаляше се върху назъбените издатини на скалите. Той избълва огромен пламък и отново атакува пропукания дъб, като го удари с тъпата страна на огромната си клиновидна глава. Този път успя да събори дървото, като предизвика взрив от пръст и камъни, когато корените на дървото бяха изтръгнати от земята.

Единствената мисъл, която мина през главата ми, беше колко безполезно е да се опитвам да убия това същество. То само се удряше с много по-голяма сила, отколкото можех да се надявам да употребя срещу него.

— Няма как да го убием — признах аз. — Все едно да се опитваме да нападнем някоя гръмотевична буря. Как изобщо бихме могли да го нараним?

— Ще я подмамим към някоя стръмна скала — простичко предложи Дена.

— Нея? — попитах аз. — Защо мислиш, че е _тя_?

— А ти защо мислиш, че е той? — тръсна глава тя, сякаш за да я прочисти. — Както и да е, няма значение. Знаем, че огънят го привлича. Трябва просто да провесим нещо запалено от някой клон. — Тя посочи няколкото дървета, които бяха надвиснали на отвесната скала под нас. — След това, когато дракусът се хвърли да го гаси… — Тя направи пантомима с двете си ръце, за да покаже нещо, което пада.

— Мислиш ли, че дори това би го наранило? — попитах я аз със съмнение.

— Ами, когато събориш мравка от масата, тя не се наранява, макар за нея това да е като да падне от висока скала. Но ако някой от нас скочи от покрива, се нараняваме, защото сме по-тежки. Има смисъл в това, че колкото по-голямо е едно нещо, толкова по-тежко пада. — Тя многозначително погледна надолу към дракуса. — От това по-голямо нещо няма накъде.

Разбира се, тя беше права. Имаше предвид съотношението между размер и обем, макар да не знаеше, че се нарича по този начин.

— Поне би трябвало да се нарани — продължи Дена. — После можем да изтъркаляме няколко скали върху него или нещо подобно. — Тя ме погледна. — Какво има? Да не би идеята ми да не е добра?

— Не е много героична — отвърнах недоволно аз. — Надявах се на нещо малко по-елегантно.

— Ами, оставих бронята и бойния си кон у дома — рече тя. — Ядосан си, защото големият ти университетски мозък не може да измисли нищо, а моят план е просто блестящ. — Тя посочи към оградения отвсякъде каньон зад нас. — Ще накладем огън в една от онези метални тави. Те са широки и плитки и ще поемат топлината. В оная барака имаше ли някакво въже?