Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

— Дена?

— Мотетх? — сънено промълви тя, а очите й едва-едва помръдваха под клепачите.

— Дена! Дракусът слиза към Требон! Трябва да…

Не довърших. Донякъде, защото тя, изглежда, отново бе изпаднала в безсъзнание, но и защото не бях съвсем сигурен какво точно „трябва“.

Трябваше да сторя нещо. Дракусът обикновено избягва градовете, но сега, подлуден от наркотика, нямах представа как ще реагира на кладите за жътвата. Ако се развилнееше в града, вината щеше да е моя. Трябваше да направя нещо.

Качих се бързо до върха на сивия камък, грабнах двете торби и се спуснах обратно. Вдигнах пътната торба и изсипах всичко на земята. Взех стрелите за арбалета, увих ги в скъсаната си риза и ги напъхах обратно. Хвърлих вътре и твърдата метална люспа, след това мушнах бутилката с алкохол в мушамения чувал, за да не се счупи, и натъпках и него вътре.

Устата ми беше пресъхнала, та отпих набързо няколко глътки пода от меха, запуших го отново и го оставих на Дена. Щеше да е ужасно жадна, когато се събудеше.

Метнах пътната торба на рамо и я пристегнах здраво на гърба си. После запалих симпатичната лампа, взех брадвичката и се затичах.

Имах дракон за убиване.

* * *

Тичах като обезумял през гората, а светлината на симпатичната лампа подскачаше лудо нагоре-надолу и разкриваше препятствията по пътя ми само миг преди да се сблъскам с тях. Нищо чудно, че скоро паднах и се изтърколих през глава надолу. Изправих се, лампата намерих лесно, но брадвичката зарязах, защото дълбоко в себе си знаех, че няма да ми е от никаква полза срещу дракуса.

Докато намеря пътя, паднах още две пъти, но веднъж стигнал, наведох глава и се затичах с всичка сила към далечната светлина на града. Знаех, че дракусът може да се движи по-бързо от мен, но се надявах дърветата да го забавят или да загуби ориентация. Ако стигнех пръв до града, можех да предупредя хората и да им дам време да се подготвят…

Пътят излезе от дърветата, видях, че огньовете са по-ярки и по-буйни. Горяха къщи. Чуваше се почти неспирният рев на дракуса, прекъсван от време на време от остри писъци и викове.

Когато влязох в града, забавих малко ход, за да си поема дъх.

После бързо се качих на покрива на една от малкото двуетажни сгради, за да мога да видя какво точно се случва.

Кладата на градския площад беше разпиляна навсякъде.

Няколко от близките къщи и магазини бяха продънени като изгнили бъчви, повечето от тях горяха на пресекулки. Огън проблясваше и върху дървените покриви на още няколко сгради. Ако по-рано вечерта не беше валяло, сега в пламъци щеше да е целият град, а не отделни сгради. Но и така беше само въпрос на време и това да стане.

Не можех да видя дракуса, но чух оглушителното хрущене, когато той се отъркаля върху една къща. Видях високо над покривите да се издига струя син пламък и отново чух рева му. Тръпки ме полазиха от този звук. Кой знае какво минаваше сега през объркания му от наркотика мозък?

Навсякъде имаше хора. Някои просто стояха объркано, други бяха изпаднали в паника и тичаха към църквата, като се надяваха да намерят убежище във високата каменна сграда или огромното желязно колело, висящо на нея, да им осигури обещаната защита от демоните. Вратите на църквата обаче бяха затворени и хората бяха принудени да потърсят убежище другаде. Някои просто гледаха ужасено от прозорците и плачеха, но изненадващо много от останалите бяха запазили присъствие на духа и предаваха от ръка на ръка кофи вода от градската цистерна на върха на кметството към горящата недалеч сграда.

Изведнъж разбрах какво трябваше да сторя. Сякаш внезапно бях стъпил върху някаква сцена. Страхът и колебанието ме напуснаха. Нужно бе единствено да изпълня своята роля.

Изкачих се с подскоци на близкия покрив, после минах през още няколко, докато накрая стигнах до една къща близо до градския площад, чийто покрив се бе подпалил от изхвръкнала от някоя клада главня. Откъртих дебела покривна плоча, чийто край гореше, и забързах към покрива на кметството.

Бях само на два покрива разстояние, когато се подхлъзнах. Твърде късно осъзнах, че съм скочил върху странноприемницата — нейният покрив не беше от дървени плочи, а от глинени керемиди, които бяха хлъзгави от дъжда. Носех се надолу, но стисках здраво горящата плоча, за да се свия и приготвя за падането. Успях да спра почти на самия ръб на покрива, сърцето ми биеше лудо.

Останал без дъх, изхлузих обувките си, както си бях по гръб. Изправих се, загрубелите ми стъпала усетиха познатата повърхност на покрива, засилих се, скочих, плъзнах се и скочих отново. Накрая се залюлях с ръка на една водосточна тръба и се приземих на равния каменен покрив на кметството.

Без да пускам горящата плоча, отидох до стълбата в горната част на цистерната и с пресеклив дъх благодарих едва чуто на онзи, който бе решил да остави капака на резервоара отворен.

Докато бях тичал по покривите, пламъкът над плочата беше угаснал, оставяйки тънка линия от живи въглени по ръба. Раздухах ги внимателно и скоро те отново весело пламнаха. Счупих плочата по средата и хвърлих половината върху равния покрив под краката ми.

Завъртях се да огледам града и набелязах най-големите пожари.

Имаше шест особено сериозни, пламъците там се издигаха високо в тъмното небе. Елкса Дал винаги казваше, че всички пожари са всъщност един пожар и всички пожари се подчиняват на симпатиста. Много добре, тогава всички пожари са един пожар. _Този_ пожар. _Това_ парче горяща плоча. Прошепнах обвързване и съсредоточих Алара си. С нокътя на палеца си набързо надрасках върху дървото руната „уле“, после „дох“ и накрая „песин“.

За краткото време, което това ми отне, вече цялата плоча бе започнала да тлее, пуши и да се нагорещява в ръката ми.

Захванах се с крак около стълбата, провесих се над цистерната и потопих плочата във водата. За миг почувствах около ръката си хладната вода, която след това започна бързо да се затопля. Макар плочата да беше под водата, виждах как тънката линия въглени по ръба продължава да тлее.

С другата ръка извадих джобното си ножче, прокарах го през плочата и го забих в дървената стена на цистерната, като по този начин закрепих импровизираната си сигалдрия под водата. Дума да няма, това беше най-бързият и небрежен поглъщач на топлина, който някога бях създавал.

Издърпах се обратно върху стълбата и огледах града, който, слава богу, беше притъмнял. Пламъците бяха намалели и на повечето места бяха останали само тлеещи въглени. Не бях угасил пожарите, само ги забавих достатъчно, че да могат хората от града да имат някакъв шанс да ги преборят с ведрата.

Работата ми обаче беше само наполовина свършена. Спуснах се на долния покрив и вдигнах втората половина от все още горящата плоча, която бях оставил. После се плъзнах по една водосточна тръба и се затичах по тъмните улици, минах площада и се насочих към фасадата на храма на техлините.