Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Но това ни бе спестено. Кметът най-накрая кимна и направи жест към баща ми да се приближи. Измъкнах се от задната част на фургона и се доближих достатъчно, за да успея да чуя края на онова, което му казваше:

— … тук сме богобоязливи хора. Да няма нищо вулгарно или еретично. Имахме много неприятности с последната група, която мина оттук — две сбивания, имаше местни хора, на които липсваше прането, а една от дъщерите на Бранстон забременя.

Почувствах се обиден. Очаквах, че баща ми ще покаже на кмета колко остър може да бъде езикът му и да му обясни каква е разликата между обикновените пътуващи артисти и Едема Рух. Ние не крадяхме.

Никога не допускахме нещата да излязат толкова извън контрол, че шайка пияници да изпотрошат залата, в която изнасяме представление.

Но баща ми не направи нищо такова, той просто кимна и се отправи обратно към нашия фургон. Направи жест и Трип отново започна да жонглира. Куклите отново бяха извадени от сандъците.

Когато обиколи фургона, той ме видя да стоя там, полускрит до конете.

— По изражението на лицето ти виждам, че си чул целия разговор — каза той с крива усмивка. — Не се ядосвай, момчето ми. Макар и да не е благосклонен към нас, той поне е честен. Просто казва на глас онова, което останалите таят в сърцата си. Защо мислиш искам всички да се движат по двойки, когато имаме работа в по-големите градове?

Знаех, че казва истината. И все пак тя беше трудна за преглъщане от едно малко момче:

— Двайсет пенита — язвително натъртих аз, — сякаш ни предлагаше милостиня.

Това беше най-трудната част от детството ми в Едема Рух. Бяхме чужденци навсякъде. Много хора гледаха на нас като на скитници и просяци, а за други не бяхме нищо повече от сбирщина от крадци, еретици и проститутки. Да си несправедливо обвинен е тежко, но още по-лошо е, когато хората, които те гледат с презрение, са глупаци, които никога в живота си не са прочели и една книга или пък не са се отдалечавали на повече от трийсетина километра от мястото, в което са били родени.

Баща ми се засмя и разроши косата ми.

— Можеш само да го съжаляваш, момчето ми. Утре ние ще си продължим по пътя, а той ще трябва да остане в неприятната компания на самия себе си, докато е жив.

— Той е едно невежо плямпало — казах кисело.

Баща ми сложи здравата си ръка върху рамото ми, като по този начин ми показа, че съм казал достатъчно.

— Предполагам, че това е така, защото се доближихме твърде много до Атур. Утре ще тръгнем на юг — по-зелени пасбища, по-любезни местни хора и по-хубави жени. — Той нададе ухо към фургона и ме смушка съучастнически с лакът.

— Чувам всяка твоя дума — със сладък глас се обади майка ми отвътре.

Баща ми се ухили и ми смигна.

— Е, коя пиеса ще играем тогава? — попитах го аз.

— Имай предвид, че не трябва да е нищо вулгарно, защото по тези краища хората са „богобоязливи“. — Той ме погледна. — Ти какво би избрал?

Доста време мислих, преди да отвърна:

— Бих изиграл нещо от цикъла на Брайтфилд. „Прокарването на пътя“ или нещо подобно.

— Пиесата не е особено добра. — Баща ми направи физиономия.

— Няма да усетят разликата — свих рамене аз. — Освен това тя е натъпкана догоре с поучителни истории за Техлу, така че никой няма да посмее да се оплаче, че е вулгарна. — Погледнах към небето. — Само се надявам да не ни завали някой дъжд.

Баща ми също хвърли поглед към облаците.

— Със сигурност ще вали. И все пак има и по-лоши неща от това да играеш представление под дъжда.

— Като например да играеш под дъжда и накрая да не ти платят достатъчно? — попитах аз.

Кметът бързаше с широки крачки към нас. Той пуфтеше, сякаш беше тичал, и челото му беше покрито с пот.

— Говорих с няколко членове на градския съвет и решихме, че няма да е проблем да използвате залата, ако желаете.

Езикът на тялото на баща ми беше съвършен. Бе очевидно ясно, че той се чувства обиден, но просто беше твърде учтив, за да каже каквото и да било.

— Със сигурност не бих искал да ви поставям…

— Не, не. Никак не се безпокойте. Всъщност дори настоявам.

— Е, много добре… Щом настоявате.

Кметът се усмихна и забързано се отдалечи.

— Така е малко по-добре — въздъхна баща ми. — Все още няма да е нужно да затягаме коланите.

* * *

— Половин пени на глава. Точно така. А всеки без глава влиза безплатно. Много благодаря, господине.

Трип обслужваше вратата, като внимаваше всеки, дошъл да гледа пиесата, да си е платил.

— Половин пени на човек. Макар че като гледам румените страни на вашата дама, май трябва да ви взема за човек и половина. Не че ми влиза в работата, де.

Трип имаше най-бързия език в цялата трупа и това го правеше най-подходящ да се погрижи никой да не се опита да се вмъкне с измама или със сила. Тъй като носеше своето зелено-сиво облекло на шут, Трип можеше да си позволи да каже почти всичко и въпреки това да му се размине.

— Здравей, мамо, малкият може да влезе безплатно, но ако започне да протестира, най-добре ще е бързо да му подадеш да суче и да го изнесеш отвън.

Трип продължаваше с безкрайното си бърборене:

— Точно така, половин пени. Да, господине, и за празната глава се заплаща пълна цена.

Макар че винаги ми бе забавно да наблюдавам как Трип работи, по-голямата част от вниманието ми беше насочена към фургона, който беше отишъл към другия край на града преди около четвърт час. Кметът беше спорил нещо със стареца, който го караше, и след това гневно се беше отдалечил. Сега видях, че кметът се връщаше към фургона, придружен от висок мъж, който носеше дълга тояга — местния полицай, ако не се лъжа.

Любопитството ми се засили и аз се промъкнах до фургона, като се стараех да остана скрит от погледите. Докато успея да се промъкна достатъчно близо, кметът и старецът отново бяха започнали да се карат. Полицаят стоеше наблизо и изглеждаше раздразнен и неспокоен.

— … казах ти. Нямам разрешително. Нямам нужда от него. Амбулантният търговец има ли нужда от разрешително? Калайджията има ли нужда от разрешително?

— Ти не си калайджия — каза кметът. — Не се опитвай да минеш за такъв.

— Не се опитвам да се правя на какъвто и да е — сопна се старецът. — Аз съм и калайджия, и амбулантен търговец, и съм повече от това. Аз съм _арканист_, треперещ идиот такъв.

— Точно това имах предвид — упорито каза кметът — По тези места ние сме богобоязливи хора. Не искаме да се забъркваме с нещата от мрака, за които смятаме, че е по-добре да бъдат оставени на мира. Не искаме неприятностите, които хората като теб могат да довлекат със себе си.

— Хората като мен ли? — повтори възрастният мъж. — Какво знаеш ти за хората като мен? По тези места вероятно от петдесет години не е идвал арканист.