Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

— Ако знам какво са намерили Маутхен там, горе, мога да взема мерки това нещо да не се случи отново. Знам, че са го пазели и тайна, но все някой в града е научил повече. Пуснете слух за това и доведете всеки, който знае нещо, да говори с мен.

Бавно се изправих. Направих съзнателно усилие да не трепна от различните болежки, които усещах.

— Но ги накарайте да дойдат бързо. Тръгвам си утре вечер. Имам бърза работа на юг.

Излязох тържествено през вратата, а плащът ми се носеше след мен доста драматично. Аз съм член на трупа до мозъка на костите си и когато съм на сцена, знам как да я напусна.

* * *

Прекарах следващия ден в похапване на добра храна и подремване в меко легло. Изкъпах се, погрижих се за многобройните си наранявания и, общо взето, се отдадох на заслужена почивка. Няколко човека се отбиха, за да ми кажат онова, което вече знаех. Маутхен беше изкопал надгробни камъни и беше намерил нещо, заровено там. И какво по-точно? Просто някакъв предмет. Никой не знаеше повече от това.

Седях до леглото и се забавлявах с идеята да напиша песен за дракуса, когато чух плахо почукване на вратата — толкова слабо, че за малко да не му обърна внимание.

— Влез.

В началото вратата се открехна съвсем леко, после по-широко. Беше момиче на около тринайсет години, което се огледа неспокойно и бързо се вмъкна в стаята, като затвори тихо вратата след себе си. Имаше къдрава кестенява коса и бледо лице с румени кръгове върху бузите. Очите й бяха дълбоки и тъмни, сякаш бе плакала или не си беше доспала, а може би и двете.

— Искали сте да разберете какво са изкопали Маутхен? — Тя ме погледна и след това извърна очи.

— Как се казваш? — меко я попитах аз.

— Верайния Грейфлок — послушно отвърна тя и след това побърза да направи реверанс с поглед, забит в пода.

— Очарователно име — казах аз и се усмихнах, за да я успокоя. — Вериан е малко червено цвете. Виждала ли си го? — Тя поклати глава и аз продължих: — Предполагам никой не те нарича Верайния. Не ти ли казват Нина?

Тя вдигна глава и на умореното й лице се появи слаба усмивка.

— Баба ме нарича така.

— Ела да седнеш, Нина — кимнах към леглото, тъй като то беше единственото място в стаята, където можеше да се седне.

Тя седна и нервно прибра ръцете си в скута.

— Видях го. Нещото, което те изровиха на могилата. — Тя вдигна поглед към мен и след това отново го сведе към ръцете си. — Джими, най-малкото момче на Маутхен, той ми го показа.

— Какво беше то? — сърцето ми заби по-учестено.

— Голяма красива делва — тихо отвърна тя, — горе-долу толкова голяма. — Вдигна ръка на около метър от земята. — По нея имаше най-различни надписи и рисунки. Беше наистина красива. Никога не бях виждала такива цветове. А някои от боите блестяха, сякаш бяха от сребро или злато.

— Рисунки на какво? — попитах аз, като се опитах гласът ми да звучи спокойно.

— Хора — отвърна тя. — Предимно хора. Имаше една жена, която държеше счупен меч, и мъж до едно мъртво дърво, и още един мъж с куче, захапало го за крака… — тя не довърши.

— Имаше ли и мъж с бяла коса и черни очи?

Тя ме погледна облещена и кимна.

— От него ме побиха тръпки. — Тя потрепери.

Чандрианите. Това беше ваза, която показваше чандрианите и знаците за тяхната поява.

— Можеш ли да си спомниш нещо друго за тези рисунки? — попитах аз. — Не бързай, помисли добре.

Тя се замисли.

— Имаше и един мъж без лице, само качулка и нищо под нея. В краката му имаше огледало, а над главата му няколко луни. Нали се сещате — пълна луна, полумесец, четвърт луна. — Тя сведе замислено поглед. — Имаше и една жена… — Момичето се изчерви. — Някои от дрехите й бяха свалени.

— Спомняш ли си нещо друго? — попитах аз и когато тя поклати глава, додадох: — А надписите?

— Всички бяха на някакъв чужд език — поклати глава Нина. — Нищо не можах да разбера.

— Мислиш ли, че можеш да нарисуваш някой от надписите, които си видяла?

Тя отново поклати глава.

— Видях ги само за миг — обясни момичето. — С Джими знаехме, че ако баща му ни хване, добре ще ни напердаши. — Внезапно от очите й бликнаха сълзи. — Ще дойдат ли и за мен демоните затова, че съм видяла делвата?

Кимнах успокоително, но въпреки това тя отново избухна в сълзи.

— Толкова ме е страх след онова, което се случи във фермата на Маутхен — изхлипа тя. — Всяка нощ ги сънувам. Знам, че ще дойдат да ме хванат.

Преместих се да седна до нея на леглото, прегърнах я и я зауспокоявах. Плачът й постепенно стихна.

— Нищо няма да дойде и да те хване.

Тя вдигна поглед към мен. Тя вече не плачеше, но можех да прочета истината в очите й. Дълбоко в себе си тя продължаваше да е ужасена. Никакви утешителни думи нямаше да са достатъчни, за да я успокоят.

Изправих се и отидох да взема плаща си.

— Позволи ми да ти подаря нещо — казах аз и бръкнах в един от джобовете. Извадих част от симпатичната лампа, върху която работех в Рибарника. Представляваше диск от блестящ метал, покрит от едната страна с плетеницата на сложна сигалдрия.

— Получих този амулет, когато бях във Велоран — подадох й диска, — място, далеч отвъд планините Стормуол. Това е превъзходен амулет срещу демони. — Взех ръката й и пъхнах в нея диска.

Нина сведе поглед към него и след това отново вдигна очи към мен.

— Вие нямате ли нужда от него?

— Имам други начини, по които да се предпазя — поклатих глава аз.

— О, благодаря ви. — Тя сграбчи здраво диска и по бузите й отново се застичаха сълзи. — Ще го нося винаги със себе си. — Кокалчетата й побеляха от стискане.

Щеше да го загуби. Може би не скоро, но след година, две или десет години. В човешката природа е да губим разни неща и когато това се случеше, щеше да се чувства дори по-зле и от сега.

— Няма нужда да го правиш — побързах да кажа аз. — Ето как действа. — Хванах ръката й, която стискаше парчето метал. — Затвори очи.

Нина затвори очи и аз бавно изрецитирах първите десет реда от „Ве валора сартане“. Всъщност не беше особено подходящо, но тогава това беше всичко, което ми дойде наум. Тема е език, който звучи впечатляващо, особено ако имаш добър драматичен баритон като моя.

Довърших рецитирането и тя отвори очи, пълни с учудване, но не и със сълзи.

— Сега е настроен към теб — обясних аз. — Независимо какво се случи, независимо къде се намира, амулетът ще те защитава и предпазва. Можеш дори да го счупиш или да го стопиш, но силата му ще си остане.

Тя ме прегърна и ме целуна по бузата. След това внезапно се отдръпна и се изчерви. Вече не беше бледа и уплашена — очите й блестяха. Преди не го бях забелязал, но тя беше красива.

Скоро след това Нина си тръгна, а аз останах да седя замислено на леглото си известно време.

През последния месец бях извадил жена от пламтящия ад на пожар. Бях призовал огън и светкавица върху убийците и се бях измъкнал в безопасност. Дори бях убил нещо, което можеше да се нарече дракон или демон, в зависимост от гледната точка.