Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Има една игра, която всички деца все някога опитват да играят.

Разтваряш широко ръце и започваш да се въртиш, наблюдавайки как светът около теб се размазва.

След това спираш и светът бавно застава на мястото си.

Замайването те удря внезапно, всичко се накланя и движи. Светът се преобръща около теб.

Ето това се случи, когато Елодин успокои бурята в главата ми. Почувствах внезапно и ужасно силно замайване, изкрещях и вдигнах ръце в опит да не падна настрани, нагоре или навътре. Усетих как нечии ръце ме подхванаха, когато краката ми се заплетоха в стола и аз започнах да падам към пода.

Усещането беше ужасяващо, но постепенно се уталожи. Докато се съвзема, Елодин вече си беше отишъл.

> 85.

> Ръце срещу мен

Симон и Уилем ме отведоха в стаята ми в „При Анкер“, където аз се сгромолясах в леглото и прекарах следващите осемнайсет часа зад дверите на съня. Когато се събудих на следващия ден, се чувствах учудващо добре, предвид че бях спал с дрехите и мехура ми се бе надул до размерите на диня.

Късметът ми се усмихна и ми отпусна достатъчно време, за да се нахраня и изкъпя, преди едно от момчетата за поръчки на Джеймисън да ме открие. Трябваше да бъда „на рогата“ след половин час.

* * *

Амброуз и аз стояхме изправени пред масата на магистрите. Той ме беше обвинил в злонамерена постъпка. В отговор аз го обвиних в кражба, унищожаване на чужда собственост и поведение, неподобаващо за член на Арканум. След предишното ми преживяване на „върха на рогата“ бях разучил официалните правила на Рерум кодекс — правилника на Университета. Бях ги прочел два пъти, за да съм сигурен какъв е редът на нещата тук. Познавах ги вече като собствената си длан.

За съжаление това означаваше и че ми беше напълно ясно в какви сериозни неприятности се бях забъркал. Обвинението в злонамерено действие беше нещо сериозно. Ако ме намереха за виновен за това, че преднамерено бях наранил Амброуз, щях да бъда бит с камшик и изключен от Университета.

Едва ли имаше някакво съмнение, че бях наранил Амброуз. Той беше посинен и накуцваше. Челото му бе украсено с яркочервено ожулване. Носеше и превръзка през рамо, но бях почти сигурен, че я беше добавил просто за повече драматизъм.

Неприятното беше, че нямах и най-малка представа какво се беше случило в действителност. Не бях имал възможност да говоря с когото и да било. Дори не успях да благодаря на Елодин за това, че предния ден ми беше помогнал в работилницата на Килвин.

Магистрите позволиха на всеки от нас да изложи своята гледна точка. Амброуз се държеше възможно най-възпитано, което означаваше, че когато заговореше, беше изключително вежлив. След известно време започнах да подозирам, че мудността му се дължи на твърде голяма доза болкоуспокоителни.

По изцъклените му очи можех да предположа, че е взел лауданум.

— Нека се занимаем с оплакванията по реда на тяхната сериозност — каза ректорът, след като всеки от нас беше представил своята страна от историята.

Магистър Хеме вдигна ръка и ректорът му кимна да говори.

— Трябва да намалим броя на обвиненията, преди да гласуваме — каза Хеме. — Оплакванията на е'лир Квоте са твърде изобилни. Не може студент да бъде обвинен едновременно и в кражба, _и_ в унищожаване на една и съща собственост — трябва да е или едното, или другото.

— Защо казвате това, магистре? — учтиво го попитах аз.

— Кражбата предполага притежаването на чужда собственост — отвърна Хеме с разумен тон. — Как може да бъде притежавано нещо, което е унищожено? Едното или другото обвинение трябва да отпадне.

— Е'лир Квоте, желаеш ли да оттеглиш едното от оплакванията си? — ректорът погледна към мен.

— Не, господине.

— Тогава предлагам да гласуваме за оттеглянето на обвинението в кражба — настоя Хеме.

Ректорът хвърли гневен поглед към Хеме, като с това мълчаливо го смъмри, задето беше говорил, без да му е дадена думата, и след това отново се обърна към мен:

— Упорството ти срещу гласа на разума не е особено похвално, е'лир, а аргументът на магистър Хеме звучи убедително.

— Аргументът на магистър Хеме е погрешен — отвърнах с равен глас аз. — Кражбата предполага _придобиване_ на чужда собственост. Нелепо е да се твърди, че човек не би могъл да унищожи онова, което е откраднал.

Забелязах, че няколко от магистрите закимаха в отговор на думите ми, но Хеме настояваше:

— Магистър Лорен, какво е наказанието за кражба?

— Студентът може да получи не повече от два удара с камшик по гърба — цитира Лорен — и трябва да върне собствеността или стойността на собствеността, плюс глоба от един сребърен талант.

— А наказанието за унищожаване на чужда собственост?

— Студентът трябва да плати за замяната или ремонта на собствеността.

— Виждате ли? — продължи Хеме. — Съществува възможността той да трябва да заплати два пъти за една и съща лютня. В това няма справедливост. Би означавало да бъде наказан два пъти за едно и също нещо.

— Не, магистър Хеме — прекъснах го аз. — Би означавало да бъде наказан за кражба и унищожаване на чужда собственост. — Ректорът ми хвърли същия поглед, който преди малко си бе спечелил и Хеме за това, че бе говорил, без да му бъде дадена думата, но аз въпреки това продължих: — Ако му бях заел лютнята си и той я беше счупил, това щеше да е едно. Ако я беше откраднал и след това върнал невредима, щеше да е друго. Но той не направи нито едното, нито другото. А двете заедно.

Ректорът почука с пръсти върху масата, за да ни накара да млъкнем.

— Да разбирам ли тогава, че няма да се откажеш от едното от обвиненията си?

— Няма да го направя.

Хеме вдигна ръка и думата му беше дадена.

— Призовавам да гласуваме за отпадането на обвинението в кражба.

— Всички ли са „за“? — уморено попита ректорът. — Хеме вдигна ръка, последван от Брандеур, Мандраг и Лорен. — Пет и половина срещу четири, оплакванията остават в сила. — Той продължи, преди някой да успее да се отклони. — Кой намира ре'лар Амброуз за виновен в унищожаването на чужда собственост?

Всички, с изключение на Хеме и Брандеур, вдигнаха ръце.

— Колко плати за лютнята? — погледна към мен ректорът.

— Девет таланта и шест пенита — излъгах аз, като знаех, че цената все пак беше разумна.

При тези мои думи Амброуз се изправи.

— Хайде стига. Никога през живота си не си държал в ръцете си десет таланта.

Раздразнен от това прекъсване, ректорът отново тропна с пръсти. Но Барндеур вдигна ръка, за да вземе думата:

— Ре'лар Амброуз повдигна интересен въпрос. Как студент, който дойде при нас в такова окаяно състояние, е намерил тези пари?

Няколко от магистрите ме погледнаха с известна несигурност. Сведох поглед, сякаш смутен.