Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Джейк отпи дълга глътка от напитката си, преди да забележи Летописеца, който седеше в далечния край на стаята.

— О, виж ти, Коте! Имаш нов клиент. Проклет да съм! Извадихме късмет, че въобще има свободни места.

Шеп се ухили. Коб се завъртя на стола си и хвърли поглед към мястото, където Летописеца седеше до Баст и все още държеше в ръка перото си над листа.

— Той да не е писар или нещо таквоз?

— Такъв е — бързо отвърна Коте. — Снощи дойде в града.

— Какво пише? — Коб погледна към тях и присви очи.

Коте леко снижи глас и отклони вниманието на клиентите от новия гост обратно към бара и него самия.

— Спомняте ли си онова пътуване на Баст до Баедн? — Те закимаха с внимание. — Е, тогава той се срещнал с чумата и доста се поуплашил. Оттогава все си мисли, че не се знае колко години му остават и затова решил да си запише завещанието, докато все още може.

— В днешните времена това май изглежда доста разумна постъпка — мрачно рече Шеп, допи остатъка от бирата си и удари празната халба о тезгяха. — Ще обърна още едно.

— Каквито пари имам спестени, след моята смърт да отидат за вдовицата Сейдж. — Гласът на Баст прокънтя в стаята. — За да й помогнат да отгледа трите си дъщери и да им послужат за зестра, тъй като скоро ще станат на възраст за сватбуване. — Той смутено погледна Летописеца. — Има ли такава дума — „сватбуване“?

— Тая година малката Кати наистина попорасна, а? — замислено каза Греъм.

Останалите се съгласиха с кимане.

— На своя работодател оставям най-добрите си ботуши — великодушно продължи Баст, — както и панталоните, които му станат.

— Момчето има чифт чудесни ботуши — каза Коб на Коте, — винаги съм ги харесвал.

— Оставям на отец Леоден да разпредели останалата част от материалните ми вещи измежду бедните, защото безпътната ми душа няма да има нужда от тях.

— Имаш предвид _безсмъртната_, нали? — несигурно попита Летописеца.

— Това е всичко, за което се сещам в момента — сви рамене Баст.

Летописеца кимна и набързо прибра хартията, перата и мастилото в плоската си кожена чанта.

— Я ела насам — повика го Коб. — Дай да се запознаем. — Летописеца замръзна и след това бавно тръгна към бара. — Как те викат, момче?

— Деван — отвърна писарят с нещастен вид и след това се прокашля. — Извинете ме, Карверсон. Деван Карверсон.

Коб представи всички наоколо и след това отново се обърна към новодошлия:

— Откъде идваш, Деван? — попита Коб.

— Откъм Абътс Форд.

— Има ли някакви новини оттам?

Летописеца се размърда неспокойно върху стола си, докато Коте го наблюдаваше мрачно от другата страна на тезгяха.

— Ами… пътищата са доста лоши…

Това предизвика хор от до болка познати оплаквания и Летописеца се отпусна. Докато всички още мърмореха, вратата се отвори и влезе чиракът на ковача с момчешкия си вид и широките си рамене, както и с коса, вмирисана на пушек. Докато той държеше вратата отворена, та да влезе Картър, всички видяха дългия железен прът, метнат през рамото му.

— Изглеждаш като глупак, момче — измърмори Картър, докато бавно мина през вратата, като ходеше със скованата предпазливост на човек, който има пресни наранявания. — Продължавай да мъкнеш това насам-натам и хората ще започнат да говорят за теб като за Лудия Мартин. Ще те наричат „онова смахнатото от Раниш“. Това ли искаш да слушаш през следващите петдесет години?

Чиракът опипа смутено железния прът.

— Нека си говорят — отвърна той с нотка на предизвикателство. — Откакто ходих да се погрижа за Нели, не спирам да сънувам кошмари за онова паякоподобно нещо. — Той поклати глава. — Пусто да опустее! Мислех си, че ти самият ще носиш по един прът във всяка ръка. Та то за малко не те уби!

Картър не му обърна внимание, докато вървеше предпазливо и вдървено към бара.

— Добре е да те видя отново на крака, Картър — извика Шеп и вдигна халбата си. — Мислех, че няма да ставаш от леглото поне ден-два.

— За това ще са нужни повече от няколко шева — рече Картър.

Баст демонстративно предложи стола си на ранения мъж и след това тихо седна възможно най-далеч от чирака. Всички посрещнаха Картър радушно и топло.

Съдържателят се шмугна в задната стаичка и се върна обратно след няколко минути с поднос, отрупан с топъл хляб и паници със задушено, от които се вдигаше пара.

По това време всички вече слушаха Летописеца.

— … ако си спомням добре, когато това се е случило с Квоте, той е бил в Северин. Прибирал се е у дома…

— Не е станало в Северин — възрази Стария Коб. — Случило се е край Университета.

— Може и така да е — отстъпи Летописеца. — Както и да е, той се прибирал у дома късно през нощта и в една уличка му скочили някакви бандити.

— Било посред бял ден — сопна се Коб — и насред града. Наоколо било пълно с всякакви хора, които го видели.

— Спомням си, че е станало в някаква уличка — упорито поклати глава Летописеца. — Както и да е, разбойниците изненадали Квоте. Искали да му вземат коня. — Той направи пауза и разтри чело с върховете на пръстите си. — Чакай, не беше така. Не може да е бил на кон в някаква си малка уличка. Може би е станало на пътя към Северин.

— Казах ти, че Северин няма нищо общо! — настоя Коб и удари с ръка по тезгяха, очевидно раздразнен. — В името на Техлу! Просто спри! Само объркваш всичко.

— Чул съм тази история само веднъж преди години. — Летописеца се изчерви от смущение.

Като стрелна Летописеца с намръщен поглед, Коте тропна подноса върху тезгяха и историята беше забравена на мига.

Стария Коб започна да яде толкова бързо, че за малко да се задави, та се наложи да прокара храната с голяма глътка бира.

— Като гледам, още си хапваш вечерята — уж небрежно каза той на Летописеца, докато избърсваше с ръкав устата си. — Ще имаш ли нещо против аз да продължа историята вместо теб? Та да може момчето да я чуе цялата?

— Ако си сигурен, че я знаеш… — колебливо отвърна Летописеца.

— Разбира се, че я знам — рече Коб и завъртя стола си така, че да може да се обърне към по-голяма публика. — Добре. Да се върнем към времето, когато Квоте бил още пале и учел в Университета. Виждате ли, той обаче не живеел в самия Университет, тъй като бил обикновено момче. Не можел да си позволи скъпия живот там.

— Как така? — запита чиракът. — Преди каза, че Квоте бил толкова умен, че му плащали да остане там, макар да бил едва десетгодишен. Дали му кесия, пълна със злато, и диамант, голям колкото палец, чисто нов кон с ново седло и юзда, както и нови обувки, пълна торба овес и какво ли не още.

— Така е, това е истина — помирително кимна Коб. — Но това се случило една-две години след като Квоте получил всичко това. И виждате ли, той раздал голяма част от това злато на едни бедни хорица, чиито къщи били изгорели до основи.