Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Аарон допи последната глътка от бирата си и бутна празната халба настрани.

— Добре. Просто имах нужда да го чуя. Трябваше да знам, че не съм напълно полудял. — Той се изправи, вдигна с една ръка тежкия железен прът, метна го върху рамото си и се отправи към вратата.

Никой не проговори, докато той пресече стаята, излезе и затвори вратата след себе си. Тежките му ботуши тропаха глухо върху дървената площадка отвън. След това настъпи тишина.

— В това момче се крие повече, отколкото човек би предположил на пръв поглед — каза накрая Квоте.

— Защото е едър — сухо рече Баст и спря да се преструва, че мете. — Вие, хората, лесно се подвеждате по външния вид. От доста време го наблюдавам. Той е по-умен, отколкото хората мислят. Винаги преценява нещата и задава въпроси. — Отнесе метлата обратно при тезгяха. — Изнервя ме.

— Изнервя те? Теб? — развесели се Квоте.

— Момчето направо вони на желязо. Цял ден го обработва, калява го, вдишва дима от него. И след това се появява тук с умните си очи. — Погледът на Баст изразяваше дълбоко неодобрение. — Това не е естествено.

— Естествено ли? — накрая проговори Летописеца с нотка на истерия в гласа. — Ти пък какво знаеш за това, което е естествено? Току-що видях демон да убива един мъж. Какво му е естественото на това? — Летописеца се обърна към Квоте: — Изобщо какво правеше тук това нещо?

— Очевидно _търсеше_ — отвърна Квоте. — Май само това успях да разбера. А ти, Баст? Успя ли да разбереш нещо?

— Разпознах по-скоро звученето, Реши — поклати глава Баст. — Думите бяха много древни, архаични. Не можах да ги разбера.

— Много добре. Значи е търсило — остро каза Летописеца. — Търсило какво?

— Вероятно мен — мрачно отвърна Квоте.

— Реши — смъмри го Баст, — просто ставаш сантиментален. Вината не беше твоя.

— Знаеш това много добре, Баст — Квоте хвърли дълъг уморен поглед на своя ученик. — За всичко съм виновен аз. За скраела, за войната. Вината за всичко това е моя.

Баст се готвеше да възрази, но не можа да намери подходящите думи. След дълго мълчание той извърна поглед встрани, предал се.

— Както и да е, какво мислиш, че беше това? — Квоте въздъхна и облегна лакти върху тезгяха.

— Приличаше на някой от _махаелуретите_, Реши — поклати глава Баст. — „Танцьор в кожа“. — Докато казваше това, той се намръщи, несигурен в собствените си думи.

— Те не са ли от твоята раса? — повдигна вежди Квоте.

Обикновено приветливото изражение на Баст се изостри и той хвърли гневен поглед на съдържателя.

— _Не_ беше от „моята раса“ — възмути се той. — С маелите нямаме дори обща граница. Те са толкова отдалечени от нас, колкото изобщо е възможно във Фае.

— Просто предположих, че знаеш какво е било. — Квоте кимна извинително. — Не се поколеба да го нападнеш.

— Всички змии хапят, Реши. Не е необходимо да науча имената им, за да разбера, че са опасни. Разпознах, че е от маелите. Това беше достатъчно.

— Значи вероятно е „танцьор в кожа“. — Квоте се замисли. — Не си ли ми казвал, че те са изчезнали от много, много векове?

Баст кимна.

— И _то_ изглеждаше някак… глупаво и не се опита да избяга в ново тяло. — Той сви рамене. — Освен това всички ние сме все още живи. Изглежда това означава, че е било нещо друго.

Летописеца следеше разговора с невярващ вид.

— Искате да кажете, че нито единият от двама ви не знае какво беше това? — Той погледна Квоте. — Та ти каза на момчето, че е демон!

— За момчето е демон — обясни Квоте, — защото това е нещото, което то би разбрало най-лесно и е достатъчно близо до истината. — Той започна бавно да лъска тезгяха. — За всички останали в града е сладкояд, защото това ще им позволи да спят спокойно тази нощ.

— Е, тогава и за мен е демон — рязко рече Летописеца, — защото усещам рамото си ледено на мястото, където ме докосна.

— Забравих, че сложи ръката си върху теб — Баст се завтече към него. — Дай да видя.

Квоте затвори кепенците на прозорците, докато Летописеца сваляше ризата си. Отзад на ръцете му имаше превръзки на местата, където преди три нощи го беше наранил скраелът.

Баст погледна рамото му отблизо.

— Можеш ли да го движиш?

Летописеца кимна и размърда рамото си нагоре-надолу.

— Когато ме докосна, ужасно ме заболя — сякаш нещо вътре се късаше. — Той поклати глава, раздразнен от собственото си описание. — Сега просто го усещам странно. Сковано. Сякаш тази част от тялото ми е заспала.

Баст мушна рамото му с пръст и го погледна с подозрение.

— Момчето беше право за огъня, нали? — обърна се Летописеца към Квоте. — Преди да го спомене, не разбираааааааггххххх! — писарят изкрещя и отскочи встрани от Баст. — В името на Бога! Какво беше това? — попита той.

— Предполагам нервът на раменния ти плексус — сухо отвърна Квоте.

— Трябваше да видя колко дълбоко е успял да стигне — невъзмутимо додаде Баст. — Реши? Би ли ми подал малко гъша мас, чесън, синап… Имаме ли още от онези зелените неща, дето миришат като лук, ама не са?

— Кеверал? — кимна Квоте. — Мисля, че са останали няколко.

— Донеси ги, както и превръзка. Трябва да приготвя мехлем.

Квоте кимна и излезе през вратата зад бара. Веднага щом се скри от погледа им, Баст се наведе над ухото на Летописеца.

— Не го питай за това — изсъска той бързо. — Дори не го споменавай.

Летописеца изглеждаше объркан.

— За какво говориш?

— За бутилката. За симпатията, която се опита да направи.

— Значи той _наистина_ се е опитал да запали това нещо? Защо не се получи? Каква…

Баст стегна хватката си и палецът му се заби в кухината под ключицата на Летописеца. Писарят отново изскимтя уплашено.

— Не говори за това — изсъска Баст в ухото му. — Не задавай въпроси.

Той хвана писаря за раменете и го разтърси, както би направил ядосан родител с непослушното си дете.

— В името на добрия Бог! Баст, през цялото време го чувам как реве — извика Квоте от кухнята.

Баст се надигна и изправи Летописеца на стола му миг преди съдържателят да влезе в стаята.

— В името на Техлу! Пребледнял е като платно. Ще се оправи ли?

— Не е по-сериозно от измръзване — пренебрежително отвърна Баст. — Аз не съм виновен, че пищи като момиченце.

— Е, все пак внимавай с него — рече Квоте и сложи върху масата буркан с мас и шепа чеснови скилидки. — Тая ръка ще му трябва поне още два дни.

Квоте обели и счука чесъна. Баст приготви мехлема и намаза противно миришещата смес върху рамото на писаря, преди да го превърже. Летописеца седеше, без да помръдва.

— Готов ли си да попишеш още малко тази вечер? — попита Квоте, след като писарят отново облече ризата си. — Остават ни доста дни до истинския край, но мога да доразкажа някои неща, преди да приключим за тази вечер.