Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Спомням си как един път търсих камъка повече от час, преди да се съглася да попитам другата си половина къде съм го скрил и да открия, че изобщо не съм. Просто съм чакал да видя колко дълго бих търсил, преди да се предам. Били ли сте някога едновременно ядосани и развеселени от себе си? Чувството е, меко казано, интересно.

В друг случай помолих за помощ, но в крайна сметка приключих с това, че се подиграх на себе си. Нищо чудно, че много от магьосниците, които среща човек, са малко ексцентрични, ако не и напълно откачени. Както каза Бен, магията не е за слабите духом.

> 11.

> Обвързването на желязото

Седях в задната част на фургона на Абенти. За мен това беше прекрасно място, пълно със стотици бутилки и вързопи и наситено с хиляди миризми. За младия ми ум обикновено то беше много по-забавно, отколкото бихте очаквали от една каруца на калайджия, но този ден случаят не беше такъв.

Предишната нощ беше валял проливен дъжд и пътят се бе превърнал в кално тресавище. Тъй като трупата нямаше някакви особени ангажименти, бяхме решили да изчакаме ден-два, за да могат пътищата да изсъхнат. Това се случваше често и тогава се падна точно в подходящия момент, за да може Бен да продължи с обучението ми. Така че аз седях зад дървената работна маса в задната част на фургона и се ядосвах, че ще изгубя целия ден, докато слушам обясненията му за неща, които вече бях разбрал.

Вероятно много ми е личало какво си мисля, защото Абенти въздъхна и седна до мен.

— Не точно това очакваше, а?

Малко се отпуснах, защото по тона му разбрах, че ще има кратка почивка от лекциите. Той събра в шепата си железните драбове, оставени върху масата, и замислено започна да подрънква с тях, докато ги подхвърляше в ръката си.

Погледна ме.

— Научил ли си се да жонглираш с всичките едновременно? Едновременно с пет топки? И с ножове?

Порових малко в спомените си. Трип не ми даваше да пробвам дори и с три топки в началото. Караше ме да жонглирам само с две. Дори ги изпуснах няколко пъти. Разказах това на Бен.

— Точно така — рече Бен, — овладей първо един номер, преди да започнеш да учиш следващия.

Очаквах, че ще се изправи и ще продължи нататък с урока, но той не го направи.

Вместо това вдигна шепата си, пълна с железни драбове.

— Какво знаеш за тези монети? — продължаваше да подрънква с тях.

— В какъв смисъл? От физична, химична или историческа гледна точка…

— От историческа — ухили се той. — Удиви ме със своите познания за дребните исторически детайли, свързани с тях, е'лир.

Веднъж го попитах какво означава е'лир. Той твърдеше, че означава „мъдрецо“, но аз имах своите съмнения по въпроса заради начина, по който се бяха извили устните му, докато го казваше.

— Отдавна, преди много време, хората, които…

— Колко отдавна?

— Преди около две хиляди години — изгледах го изпод вежди аз. — Номадите, които скитали в подножието на планините Шалда, се събрали заедно под управлението на един вожд.

— Как се казвал?

— Хелдред. Синовете му били Хелдим и Хелдар. Да изброявам ли цялото му родословие, или да разказвам по същество? — стрелнах го кръвнишки с очи.

— Извинявайте, господине. — Бен се изправи на стола си и придоби толкова съсредоточен вид, че и двамата не можахме да се сдържим и започнахме да се хилим.

— Накрая всички предпланини около Шалда попаднали под управлението на Хелдред — продължих аз. — Това означавало, че той владеел и самата планина. Започнали да засяват земята, изоставили номадския си начин на живот и бавно започнали да…

— Щеше да разказваш по същество? — попита Абенти и хвърли драбовете върху масата пред мен.

Опитах се да не му обръщам внимание.

— Те контролирали единствения богат и леснодостъпен източник на метал на голямо разстояние наоколо и скоро се превърнали в най-умелите майстори в обработката на метали. Възползвали се от това си предимство и натрупали много богатство и могъщество. До този момент най-разпространеният метод за търговия бил размяната. Някои по-големи градове сечели свои собствени монети, но извън тях парите им стрували само колкото теглото на метала, от който били изсечени. Металът на пръчки бил по-добър за разменна търговия, но целите пръчки метал били неудобни за носене.

Бен ми направи най-добрата си физиономия на отегчен ученик. Ефектът донякъде се разваляше от това, че преди два дни пак беше опърлил веждите си.

— Нали няма да навлизаш в подробностите за ползата от твърдата валута?

Поех си дълбоко дъх и реших да не тормозя чак толкова Бен, колкото го правеше той, когато ме обучаваше.

— Тези хора, които вече не били номади и тогава вече се наричали кеалдими, били първите, които въвели стандартизирана валута. Като насечеш една от по-малките метални пръчки на пет парчета, получаваш пет драба.

Започнах да събирам две редици от по пет драба, за да илюстрирам онова, за което говорех. Те заприличаха на малки кюлчета метал.

— Десет драба са равни на един меден йот. А десет йота…

— Достатъчно — внезапно ме прекъсна Бен. — Значи тези два драба — той вдигна две монети, за да ги разгледам — може да са дошли от една и съща кръчма, нали така?

— Всъщност вероятно ги леят поотделно… — Спрях се под острия му поглед. — Да, така е, разбира се.

— Значи има нещо, което все още ги свързва, нали? — Той отново ми хвърли същия поглед.

Не бях съвсем съгласен, но знаех, че не трябва да го прекъсвам.

— Аха.

Той постави и двете монети на масата.

— Така че щом мръднеш единия, и другият трябва да се мръдне, нали така?

Съгласих се, колкото да мога да поспоря с него, и след това се протегнах, за да преместя единия драб. Но Бен спря ръката ми, поклащайки глава.

— Първо трябва да им го припомниш. Всъщност трябва да ги убедиш, че е така.

Той извади една паница и бавно изцеди в нея капка борова смола. Топна едната монета в смолата, прилепи другата към нея, изрече някакви думи, които не можах да разпозная, и след това бавно раздели двете монети, като между тях се проточиха нишки от смолата.

Сложи единия драб върху масата, докато другият остана в ръката му. После отново измърмори нещо друго и след това се отпусна назад.

Повдигна ръката си и драбът върху масата повтори движението му. След това Абенти започна да размята ръката си насам-натам и кафявото парче желязо заподскача във въздуха.

Бен премести погледа си от мен към монетата.

— Законът на симпатията е една от най-основните части на магията. Той посочва, че колкото повече си приличат два предмета, толкова по-голяма е симпатичната връзка между тях. А колкото по-голяма е тази връзка, толкова по-лесно те могат да оказват влияние един върху друг.

— Определението, което даде, се върти в затворен кръг.