Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Накрая и майка ми започна да ме учи как да се държа в изисканото общество. Бях понаучил едно-друго от редките ни гостувания при барон Грейфелоу и си мислех, че и така съм достатъчно изтънчен, та не се налага да уча наизуст различни форми на обръщение, маниери за държание на масата и сложното и заплетено старшинство и родословие на благородниците.

В крайна сметка казах точно това на майка ми.

— Кой го е грижа дали рангът на виконт от Модеган е по-висок от този на спара-тейн от Винтиш? — протестирах аз. — И дали еди-кой си е „Ваша милост“, а друг — „милорд“?

— _Тях_ ги е грижа — твърдо отвърна майка ми. — Ако изнасяш представление пред тях, трябва да се държиш с достойнство и да се научиш да не бъркаш с пръст в супата.

— Татко не се безпокои от това коя вилица да използва и кой от кой е по-старши — измърморих аз.

Майка ми се намръщи и присви очи.

— Кой от _кого_ е по-старши — неохотно се поправих аз.

— Баща ти знае повече, отколкото показва — каза майка ми. — А когато не знае нещо, винаги успява да се измъкне с чар. Така се измъква. — Тя хвана брадичката ми и обърна лицето ми към себе си, очите й бяха зелени, със златист пръстен около зеницата. — Ти това ли искаш — просто да се измъкваш? Или да ме накараш да се гордея с теб?

На този въпрос имаше само един възможен отговор. Вече се бях примирил с него и знаех, че това просто е различен вид актьорска игра. Различен сценарий.

Майка ми измисляше рими, за да ми помогне да запомня частите от етикета, в които иначе нямаше особен смисъл. И двамата заедно написахме една малка мръсна песничка, която се наричаше „Рангът на Понтифекса е винаги под този на Кралицата“. Цял месец се смяхме на тези редове и майка ми строго ми забрани да ги пея на баща ми, за да не ги изпее той някой ден пред неподходящите хора и да ни вкара всички в сериозни неприятности.

* * *

— Дърво! — викът долетя някъде далеч от редицата фургони. — Паднал вековен дъб!

Баща ми спря насред монолога, който ми рецитираше, и въздъхна раздразнено.

— Май днес няма да продължим по-нататък — промърмори той, като погледна към небето.

— Спираме ли? — извика майка ми от вътрешността на фургона.

— Още едно дърво е паднало на пътя — обясних аз.

— Да му се не види — рече баща ми, докато насочваше каруцата към едно празно място отстрани на пътя. — Не мога да разбера това кралски път ли е или не? Човек ще помисли, че сме единствените хора, които пътуват по него. Преди колко време беше тая буря? Два цикъла?

— Не съвсем — отвърнах аз, — преди шестнайсет дни.

— И дърветата още препречват пътя! Имам намерение да изпратя на консулството сметка за всяко дърво, което трябваше да насечем и махнем от пътя. Това ще ни коства закъснение от още три часа.

Той скочи още докато фургонът спираше.

— Аз мисля, че това е хубаво — каза майка ми, която се появи иззад фургона, — дава ни възможност да хапнем нещо топло. — Тя погледна баща ми многозначително. — Уморих се вече да готвя каквото ми попадне подръка в края на деня. На тялото му е нужно повече.

Изглежда, че ядът на баща ми омекна значително.

— Това също е вярно.

— Мило момче — обърна се към мен майка ми, — мислиш ли, че ще можеш да ми намериш малко горски чай?

— Не знам дали расте по тези места — отговорих аз с подходящата доза неувереност в гласа.

— Няма да навреди да опиташ да потърсиш — благо настоя тя, като хвърли поглед към баща ми. — Ако намериш достатъчно, донеси колкото можеш да носиш. Ще го изсушим и за по-нататък.

Обикновено нямаше особено значение дали ще намеря каквото търсех.

Вечерите имах навика да се скитам далеч от трупата. В повечето случаи имах някаква поръчка за изпълняване, докато родителите ми приготвяха вечерята. Но това просто беше извинение, за да се разделим за малко. Когато си на път, е трудно да си осигуриш уединение, а те имаха нужда от него точно толкова, колкото и аз самият. Така че ако ми беше необходим цял час, за да събера наръч дърва, те нямаха нищо против. А ако пък не бяха започнали да приготвят вечерята, докато се върна, това също беше справедливо, нали?

Надявам се, че добре са прекарали тези последни няколко часа. Иска ми се да не са си губили времето с безсмислени неща — разпалване на вечерния огън или рязане на зеленчуци за вечерята. Надявам се да са попели заедно, както често правеха. Надявам се да са се прибрали в нашия фургон и да са прекарали времето си в прегръдки. Много ми се иска след това да са лежали един до друг и да са разговаряли нежно за разни дреболии. Надявам се да са били заедно, заети с това да се обичат един друг до самия край.

Едва ли е точно така и е безсмислено да се надявам. Така или иначе те са мъртви.

И все пак продължавам да се надявам.

* * *

Нека се върнем към времето, което прекарах сам в гората онази вечер, отдаден на игрите, които децата измислят, за да се забавляват.

Това бяха последните безгрижни часове в живота ми. Последните мигове на детството ми.

Върнах се в лагера точно когато слънцето клонеше към заник. Навсякъде като счупени кукли бяха разхвърляни тела. Миришеше на кръв и горяща плът. Обикалях, твърде дезориентиран, за да изпитам истинска паника, и онемял от уплаха и ужас.

Бих искал да изпусна цялата тази вечер от разказа си. Ще ми се да можех да ви спестя това бреме, ако с него не беше свързано нещо, което е жизненоважно за разказа ми. То е онова, около което се върти цялата история. Донякъде същинската история започва именно от там.

Така че да приключваме.

* * *

В неподвижния вечерен въздух се носеха разпокъсани валма дим. Беше тихо, сякаш всички в трупата се ослушваха за някакъв звук. Сякаш дори задържаха дъха си. Сегиз-тогиз внезапно блъсваше вятър, който се удряше в листата на дърветата и понасяше кълбата дим към мен като ниски черни облаци. Излязох от гората и се насочих към лагера.

Най-сетне се измъкнах от облака дим и разтърках очи в опит да се отърва от лютивото парене. Докато се оглеждах, забелязах, че полусъборената палатка на Трип лежи в огъня му и пуши. Специално обработеното платно гореше на пресекулки и парливият сив дим от него висеше ниско над земята в тихия вечерен въздух.

Видях тялото на Терен да лежи до фургона му със счупен меч в ръка. Сиво-зелените дрехи, които обикновено носеше, бяха подгизнали от кръв. Единият му крак беше неестествено извит и строшената кост, която се подаваше през кожата, беше бяла, толкова бяла.

Стоях, неспособен да отвърна поглед от Терен — сивата му риза, червената кръв и бялото на костта. Бях втренчен в него, сякаш той беше някаква диаграма от книга, която се опитвах да проумея. Тялото ми се вцепени. Имах чувството, че мислите ми са бавни, все едно течаха в гъст сироп.