Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Научих се да не очаквам помощ от никого. В лошите части на Тарбеан викът за помощ привличаше хищници, както миризмата на кръв, носена от вятъра.

* * *

Бях заспал, сгушен в скривалището си, там, където се събираха трите покрива.

Събудих се от звука на остър смях и тропот на крака в уличката под мен. Шляпащите стъпки спряха, отново се чу смях, последван от звук като от раздиране на плат. Тъй като спях на ръба на покрива, погледнах надолу към улицата. Видях няколко едри момчета, почти мъже. Бяха облечени като мен, в парцали, и ужасно мръсни. Бяха петима, може би шестима. Движеха се между сенките и самите те приличаха на сенки. Гърдите им се повдигаха високо от тичането и дори горе от покрива можех да чуя дъха им.

Онова, което преследваха, стоеше насред уличката — малко момче, най-много осемгодишно. Едно от по-големите момчета го притискаше към земята. Голата кожа на момчето бледо блестеше на лунната светлина. Отново се чу звукът на съдран плат и момчето заплака с глас. Накрая плачът му се превърна в сподавено хлипане.

Останалите го наблюдаваха и говореха помежду си с тихи, настоятелни гласове, а на лицата им имаше жестоки, вълчи усмивки.

Аз самият бях преследван няколко пъти през нощта. Веднъж, преди няколко месеца, успяха да ме хванат. Погледнах надолу и бях изненадан да видя в ръката си, готова за хвърляне, тежка, червена керемида.

Спрях се за момент и погледнах назад към скривалището си. Там имах вехто одеяло и половин самун хляб. Парите ми за черни ши също бяха скрити тук — осем железни пенита, които бях скътал, в случай че късметът ми изневери. И най-ценното от всичко — книгата на Бен. Тук бях в безопасност. Дори и да ударех един от тях, останалите щяха да се качат на покрива за две минути. След това, дори и да успеех да избягам, нямаше да имам къде да отида.

Оставих керемидата. Върнах се на мястото, което се бе превърнало в мой дом, и се свих на завет в нишата под надвисналия покрив. Усуках одеялото в ръцете си и здраво стиснах зъби, като се опитвах да не чувам ниското боботене на разговора по-долу, прекъсвано от груб смях и тихи, отчаяни ридания.

> 25.

> Антракт — нетърпеливо търсене на причини

Квоте направи жест към Летописеца, който остави перото и се протегна с вдигнати над главата преплетени пръсти.

— От доста време не се бях сещал за това — каза съдържателят. — Ако търсиш причината защо се превърнах в онзи Квоте, за когото се разказват истории, предполагам, че можеш да я откриеш в това.

— Какво точно имаш предвид? — сбърчи чело Летописеца.

Квоте дълго мълча, загледан в ръцете си.

— Знаеш ли колко пъти в живота си съм бил пребиван?

Летописеца поклати глава.

Квоте вдигна поглед, засмя се и безгрижно сви рамене.

— Нито пък аз. Човек би си помислил, че нещо такова се запечатва в съзнанието. Че ще си спомням колко кости са ми били чупени, както и шевовете и превръзките. — Той поклати глава. — Не си го спомням. Но си спомням онова малко момче, което хлипаше в мрака. Спомням си го ясно след всички тези години, все едно се е случило едва вчера.

— Ти самият каза, че нищо не си могъл да направиш — намръщи се Летописеца.

— Можех — сериозно отвърна Квоте, — но не го сторих. Направих своя избор и съжалявам за това и до ден-днешен. Костите заздравяват. Съжалението остава в теб завинаги.

Квоте дръпна стола си от масата.

— Мисля, че ви разказвах достатъчно за тъмната страна на Тарбеан.

Той се изправи и продължително се протегна.

— Защо, Реши? — Думите внезапно бликнаха от устата на Баст. — Защо си останал там, ако е било толкова ужасно?

Квоте кимна, сякаш бе очаквал този въпрос.

— Къде другаде можех да отида, Баст? Всеки, когото познавах, беше мъртъв.

— Не всеки — настоя Баст. — А Абенти? Можел си да отидеш при него.

— Хелоуфел беше на стотици километри разстояние, Баст — уморено отвърна Квоте, мина през стаята и се премести зад тезгяха. — Стотици километри без картите на баща ми, които да ме водят. Стотици километри без фургоните, в които да пътуваш и спиш. Без всякаква помощ, без пари и без обувки. Предполагам, че такова пътуване не би било невъзможно. Но за едно дете, което все още не се беше съвзело от удара, предизвикан от загубата на родителите му… — Квоте поклати глава. — Не. В Тарбеан поне можех да прося или да крада. Едва успях да оцелея в гората през лятото. Но през цялата зима? — Той отново поклати глава. — Щях да умра от глад или от измръзване.

Докато стоеше зад бара, Квоте напълни халбата си и започна да добавя щипки от разни подправки от различни малки кутии, след това със замислено изражение се отправи към голямата каменна камина.

— Разбира се, че си прав. Всяко друго място би било по-добро от Тарбеан. — Той сви рамене и се обърна към огъня. — Но всички ние сме подвластни на навиците си. Много по-лесно е да останеш сред коловозите на онова, което ти е познато. Може би дори съм си мислел, че заслужавам този живот. Че това ми е наказанието, че не съм бил там, за да помогна, когато дойдоха чандрианите. Наказанието ми, че не умрях, когато трябваше — заедно със семейството си.

Баст отвори уста да каже нещо, после я затвори и намръщено сведе поглед към масата.

Квоте го погледна през рамо и меко се усмихна.

— Не казвам, че това е разумно, Баст. Самата природа на чувствата не се поддава на разумно обяснение. Сега не се чувствам по този начин, но си спомням, че тогава мислех така. — Той отново се обърна към огъня. — Обучението на Бен направи паметта ми толкова ясна и остра, че понякога трябва да внимавам да не се порежа на нея.

Квоте взе един нагорещен камък от огъня и го пусна в дървената си халба. Той потъна вътре с остро съскане. Стаята се изпълни с миризмата на сух карамфил и мускатово орехче.

Квоте разбърка ябълковото си вино с една лъжица с дълга дръжка и се върна обратно на масата.

— Трябва също да имате предвид, че тогава не бях на себе си. Голяма част от мен все още беше под влиянието на шока — ако щете, още не се беше събудила. Имах нужда нещо или някой да ме събуди.

Той кимна на Летописеца, който с привично движение разтърси ръка, за да я отпусне, и след това отвори мастилницата си.

Квоте се облегна назад на стола си.

— Трябваше да си припомня нещата, които бях забравил. Имах нужда от нещо, за което да живея. Минаха години, преди да срещна някого, който можеше да стори това за мен. — Той се усмихна на Летописеца. — Преди да срещна Скарпи.

> 26.

> Ланре се появява

По онова време бяха минали две години, откакто бях дошъл в Тарбеан. Три мои рождени дни бяха отминали, без изобщо да забележа, и вече тъкмо бях навършил петнайсет. Знаех как да оцелея в крайбрежната част. Бях се превърнал в изкусен просяк и крадец. Отварях само с едно докосване чуждите брави и джобове. Знаех кои заложни къщи купуват стоки „от чичо“, без да задават въпроси.