Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

* * *

Както беше предположил Коте, на следващата нощ те се върнаха в „Пътният камък“ за вечеря и пиене. Няколкото вяли опита да си разказват истории бързо замряха. Никой не беше в настроение за това.

Така че още в началото на вечерта разговорите се насочиха към по-важни неща. Обсъдиха слуховете, които бяха стигнали до града и повечето от които бяха обезпокоителни. На Разкаялия се крал му беше трудно да се справи с бунтовниците в Ресавек. Това беше причина за известно безпокойство, но не чак прекалено.

Ресавек беше далеч и дори на Коб, който имаше най-богат житейски опит измежду тях, би му било трудно да го намери на картата.

Обсъдиха и войната. Коб предсказа, че ще наложат трети данък след прибирането на реколтата. Никой не оспори думите му, макар че никой не помнеше да е имало година с тройно облагане.

Джейк предположи, че реколтата ще е достатъчно добра и третият данък няма да разори повечето семейства. С изключение на рода Бентли, които и без това вече бяха в трудно положение. И на Орисон, чиито овци продължаваха да изчезват. Както и на Лудия Мартин, който беше насял само ечемик тая година. Всеки фермер, който имаше поне малко мозък в главата, беше насадил фасул. Това беше единственото хубаво на войната — войниците ядяха фасул и цените щяха да са високи.

След още няколко напитки заговориха на глас за по-сериозните грижи. Районът беше пълен с дезертьори и други мошеници, които правеха опасни дори и кратките пътувания. Пътищата бяха лоши, а на всичкото отгоре и зимата беше студена. По принцип нещата стояха така — оплакваш се, вземаш разумните предпазни мерки и след това продължаваш с ежедневните си грижи.

Но това беше различно. През последните два месеца пътищата бяха станали толкова лоши, че хората дори спряха да се оплакват.

Последният керван се състоеше от две каруци с охрана от четирима души. Търговецът искаше четири пенита за половин фунт сол и петнайсет за буца захар. Изобщо не предлагаше черен пипер, канела или пък шоколад. Имаше чувалче кафе, но за него искаше два сребърни таланта. В началото хората се смееха на цените. Обаче онзи не поиска да ги свали и те започнаха да го кълнат и заплюват.

Оттогава минаха двайсет и два дни. След него не беше идвал друг сериозен търговец, макар че сега бе сезонът за търговия. Така че, макар над главите на всички да беше надвиснал третият данък, хората бяха готови да бръкнат по-дълбоко в кесиите си, защото им се искаше да си подсигурят най-необходимото, в случай че снегът падне рано.

Никой не спомена за предната нощ и за нещото, което бяха изгорили и погребали. Разбира се, останалите в града говореха за случката и навсякъде се носеха клюки за нея. Раните на Картър караха хората да приемат донякъде на сериозно историята. Думата „демон“ се споменаваше често, но със скрита усмивка на недоверие.

Само шестимата приятели бяха видели нещото, преди да бъде изгорено. Единият от тях беше ранен, а останалите бяха пили същата нощ. Свещеникът също беше видял съществото, но неговата работа беше да вижда демони. Демоните му носеха добра печалба.

Разбира се, съдържателят също беше видял нещото. Но той не беше местен. Нямаше как да знае истината, която беше толкова очевидна за всички родени и израснали в това малко градче — тук се разказваха истории, които се случваха някъде другаде. Това не беше място за демони.

Освен това положението и бездруго беше достатъчно лошо, без да се търсят допълнителни проблеми.

Коб и останалите знаеха, че няма смисъл да говорят за станалото. Ако се опитаха да убедят хората в историята си, това само щеше да ги направи обект на присмех, също като Лудия Мартин, който от години се опитваше да изкопае кладенец вътре в къщата си.

Обаче всеки от тях беше купил от ковача парче студено ковано желязо — толкова тежко, колкото можеше да повдигне и размаха, и никой не спомена и дума за онова, за което си мислеше. Вместо това се жалваха един на друг, че пътищата стават все по-лоши. Говореха за търговците, дезертьорите и данъците, и за солта, която нямаше да им стигне до края на зимата. Припомниха си, че преди три години на никой и през ум не би му минало да заключва вратата си за през нощта, камо ли да я залоства.

Оттук насетне разговорът започна да замира и макар че никой от тях не спомена онова, за което всички мислеха, вечерта приключи в мрачно настроение. Напоследък в тези тревожни времена повечето вечери завършваха така.

> 2.

> Един хубав ден

Беше един от онези съвършени есенни дни, за които толкова често се разказва в историите и които са толкова редки в истинския свят. Времето беше топло и сухо, идеално за зреене на нивите с жито и царевица. Дърветата от двете страни на пътя сменяха цвета си. Високите тополи бяха станали масленожълти, а храстите смрадлика, които се опитваха да превземат пътя, бяха обагрени в яркочервено. Само старите дъбове сякаш не искаха да се откажат от лятото и листата им бяха смесица от равни количества златисто и зелено.

Да не повярва човек, че в такъв хубав ден ще се появят шайка бивши войници с лъкове и ще му вземат всичко, което притежава.

— Кобилата не я бива много, сър — рече Летописеца. — Едва се подава над талигата, а завали ли е…

Мъжът го прекъсна с нетърпелив жест:

— Слушай, приятелю, войската на краля плаща добри пари за всичко с четири крака и поне едно здраво око. Дори и да беше луд за връзване и да яздеше дървен кон по пътя, пак щях да ти го взема.

Водачът им, изглежда, не се справяше много добре с даването на заповеди. Летописеца предположи, че доскоро е бил офицер с нисък чин.

— Просто слизай — каза водачът със сериозен тон. — Да приключваме с това и можеш да си вървиш по пътя.

Летописеца слезе от коня си. И преди беше ограбван така и знаеше, че с разговори нищо няма да спечели. Тези момчета си знаеха работата. Не си губеха времето с излишно перчене и празни заплахи. Един от тях вече оглеждаше коня, проверяваше копитата, зъбите и сбруята му. Други двама ровеха в дисагите методично като военни и изхвърляха вещите му на земята. Две одеяла, наметало с качулка, плоската кожена чанта и тежката, добре натъпкана торба.

— Това е всичко, командире — каза един от мъжете. — Ако не броим двайсетината фунта овес.

Командирът коленичи, отвори плоската кожена чанта и надникна вътре.

— Вътре има само хартия и пера — рече Летописеца.

Командирът се обърна и го погледна през рамо.

— Писар си значи?

— Такова е препитанието ми, господине — кимна Летописеца. — И то едва ли би било от някаква полза за вас.

Мъжът прегледа чантата, реши, че човекът казва истината, и я остави настрани. След това изсипа торбата с багажа върху разстланото наметало на Летописеца и бавно започна да рови съдържанието й.