Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Почувствах да ми минават нервни тръпки при споменаването на Склона. Опитах се да не им обръщам внимание доколкото можех и кимнах.

— Имаш чудесна странноприемница. Бих бил щастлив и аз да имам толкова хубава, като порасна — подадох му пенито.

На лицето му разцъфна голяма усмивка и той ми върна монетата.

— След такава похвала можеш да се връщаш тук когато пожелаеш.

> 32.

> Медни монети, обущари и тълпи

Излязох на улицата около час преди обяд. Слънцето грееше и паветата под краката ми бяха топли. Неравномерният шум на пазара около мен се усилваше и аз опитах да се насладя на приятното усещане от това стомахът ми да е пълен, а тялото чисто.

Но в дъното на стомаха си усещах неясно безпокойство, подобно на усещането, че някой те наблюдава зад гърба ти. То ме преследваше, докато накрая инстинктите ми не взеха връх и аз бързо се шмугнах в една странична уличка.

Докато стоях, притиснат към стената, усещането постепенно намаля.

Няколко минути по-късно започнах да се чувствам глупаво. Доверявах се на инстинктите си, но от време на време и те даваха фалшива тревога. Просто за да съм сигурен, изчаках още няколко минути и след това се върнах обратно на улицата.

Неясното усещане на безпокойство се върна почти незабавно.

Потиснах го, опитвайки се да открия какво го предизвиква.

Но след пет минути се изнервих и свих в една странична улица, като наблюдавах тълпата, за да видя кой ме следи.

Нямаше никого. След още половин час напрежение и още две смени на улиците накрая разбрах каква е причината.

Чувствах се странно от това, че вървя с тълпата.

През последните няколко години тълпите се бяха превърнали за мен в част от градския пейзаж. Можех да ги използвам, за да се скрия от стражата или от някой собственик на магазин. Можех да мина _през_ тълпата, за да стигна там, където бях тръгнал. Можех дори да вървя в същата посока, в която вървеше тя, но никога не бях част от нея.

Толкова бях свикнал да не ми обръщат внимание, че почти щях да побягна, когато се сблъсках с първия търговец, който се опитваше да ми продаде нещо.

След като разбрах какво точно ме безпокои, по-голямата част от нервността ми ме напусна. Страхът обикновено е предизвикван от незнанието. Сега, като знаех какъв е проблемът, той се превърна просто в проблем, а не в нещо, от което да се страхувам.

* * *

Както вече споменах, Тарбеан беше разделен на две части — Склонът и Крайбрежната част. В Крайбрежната част беше беднотията. А богатите бяха в Склона. Крайбрежната част смърдеше. Склонът беше чист. В Крайбрежната част имаше крадци. В Склона имаше банкери — простете — обирджии.

Вече ви разказах историята на едно от моите неприятни приключения в Склона. Така че вероятно разбирате защо, когато тълпата пред мен се раздели за кратко на две, видях онова, което очаквах. Стражник. С бясно туптящо сърце бързо се вмъкнах в най-близката врата.

Известно време се опитвах да убедя себе си, че вече не съм същият онзи мръсен хлапак, когото бяха пребили преди години. Бях добре облечен и чист. Изглеждах така, все едно принадлежа към това място. Но старите навици умират трудно. Опитах се да контролирам внезапния гняв, който ме беше обзел, макар да не знаех дали съм ядосан на себе си, на стражника или на света като цяло. Вероятно по малко от всичко, взето заедно.

— Сега ще дойда — каза бодър глас иззад покритата със завеса врата.

Огледах магазина. Светлината от прозореца отпред падаше върху отрупана с различни неща работна маса и десетки наредени върху рафтове чифтове обувки. Реших, че можех да попадна и в по-неподходящ магазин от този.

— Нека отгатна — отново се чу гласът от задната част.

Иззад завесата се появи посивял възрастен мъж, който носеше дълго парче кожа. Беше нисък и прегърбен, но през плетеницата от бръчки лицето му беше усмихнато.

— … имаш нужда от обувки.

Той се усмихна стеснително, сякаш шегата му беше като чифт стари ботуши, които отдавна се бяха износили, но бяха твърде удобни, за да бъдат захвърлени.

Той погледна надолу към краката ми. Без да искам, и аз направих същото.

Бях бос, разбира се. От толкова дълго време нямах обувки, че даже не се сещах за тях. Поне не и през лятото. През зимата си мечтаех за обувки.

Вдигнах поглед. Очите на стареца играеха, сякаш не можеше още да реши дали ако се засмее, ще загуби своя клиент или не.

— Предполагам, че наистина имам нужда от обувки — съгласих се аз.

Той се засмя, накара ме да седна и премери босите ми стъпала с ръцете си. Добре че улиците бяха сухи, та краката ми бяха само прашни от ходенето по паветата. Ако беше валял дъжд, сега те щяха да са мръсни и да ме поставят в неудобно положение.

— Сега да видим какво точно искаш и дали ще имам подходящия размер за теб. Ако нямам, за час-два мога да направя или поправя някой чифт специално за теб. И така какви обувки ти трябват? За вървене пеш? За танци? Или за езда? — Той се наведе на стола си и взе един чифт от рафта зад него.

— За вървене пеш.

— Така си и мислех.

Той сръчно нахлузи чифт чорапи на краката ми, все едно всичките клиенти, които идваха при него, бяха все боси. След това ми обу черни обувки с катарами.

— Как ги усещаш? Стъпи малко на тях, за да разбереш.

— Аз…

— Тесни са. Така си и мислех. Няма нищо по-досадно от обувка, която ти стиска. — С мълниеносна бързина той свали обувките и ми обу нов чифт. — А тия как са?

Обувките бяха тъмнопурпурни, изработени от кадифе или филц.

— Те…

— Не са точно това, което търсиш? Всъщност не те виня — износват се ужасно бързо. Но пък цветът е хубав, добър е, за да привлечеш вниманието на дамите. — Той нахлузи нов чифт на краката ми. — А какво ще кажеш за тези?

Обувките бяха от обикновена кафява кожа и ми пасваха толкова точно, сякаш специално бе премерил краката ми, преди да ги изработи. Стъпих с единия крак върху пода и обувката ме обгърна плътно. Бях забравил колко прекрасно е усещането да носиш удобна обувка.

— Колко струват? — притеснено попитах аз.

Вместо да ми отговори, той се изправи и започна да обхожда рафтовете с поглед.

— Можеш да научиш много за човека от краката му — замислено каза той. — Някои хора влизат тук и се смеят, обувките им са съвсем чисти, а чорапите напудрени. Но когато си свалят обувките, краката им миришат ужасно. Тези хора имат нещо за криене. Имат своите неприятни, миризливи тайни и се опитват да ги скрият, точно както се опитват да скрият краката си. — Той се обърна към мен. — Обаче така и никога не успяват. Единственият начин да не ти миришат краката е да ги оставиш малко да се проветрят. Вероятно и с тайните е същото. Обаче не знам със сигурност. Единственото, от което разбирам, са обувките. — Той започна да рови в безпорядъка върху работната си маса. — Някои от тези млади мъже от двора влизат тук, веят си с ветрила и се оплакват от поредната трагедия. Но краката им са толкова розови и меки. Знаеш, че никога никъде не са ходили сами. Знаеш, че никога не са страдали наистина.