Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра

Спиртът щипеше, но това беше всичко. Опитах да се отпусна доколкото можех, докато Мола обясняваше процедурата. Аруил постоянно се намесваше с коментари и съвети. Насочих мислите си към други неща и се опитах да не трепкам при притъпените от нахлрута убождания от иглата.

Тя приключи бързо и след това ме превърза с вещина и експедитивност, на които се възхитих. Докато ми помагаше да се изправя в седнало положение и ме увиваше в ленено платно, се зачудих дали и другите студенти на Аруил са толкова добре обучени като нея.

Тя връзваше последните възли отзад, когато почувствах върху рамото леко докосване, подобно на перо на птица, което беше почти недоловимо под притъпяващото въздействие на нахлрута.

— Той има прекрасна кожа — чух я да разсъждава на глас, най-вероятно обръщайки се към Аруил.

— Ре'лар! — строго каза той. — Такива коментари са непрофесионални. Разочарован съм от вашата липса на правилна преценка.

— Имах предвид белега, който може да очаква да му остане — отвърна язвително тя. — Предполагам, че няма да бъде нищо повече от бледа линия, при условие че успее да избегне повторното разтваряне на раната.

— Хм — рече Аруил, — да, разбира се. И какво трябва да направи, за да избегне това?

Мола ме заобиколи, за да застане срещу мен.

— Избягвай движения като това. — Тя протегна ръце пред себе си. — Или пък като това. — Тя ги вдигна високо над главата си. — Избягвай каквито и да е прекалено бързи движения — тичане, скачане или катерене. Превръзката може да бъде свалена след два дни. Недей да я мокриш. — Тя премести погледа си от мен към Аруил.

— Много добре, ре'лар — кимна той. — Свободна сте. — Той погледна младото момче, което мълчаливо наблюдаваше цялата процедура. — Ти също можеш да си вървиш, Гери. Ако някой ме търси, ще бъда в кабинета си. Благодаря ви.

Малко след това Аруил и аз отново останахме сами. Той стоеше, без да помръдва, покрил с ръка устата си, докато аз внимателно се опитвах да се пъхна в ризата си. Накрая, изглежда, той взе решение.

— Е'лир Квоте, би ли желал да учиш тук, в Медика?

— Много бих искал, магистър Аруил — честно отвърнах аз.

Той кимна сякаш на себе си, като продължаваше да държи ръка върху устните си.

— Върни се след четири дни. Ако си достатъчно умен да не разкъсаш шевовете си, ще те чакам тук. — Очите му проблеснаха.

> 43.

> Блещукащият път

Подкрепян от стимулиращия ефект на нахлрута и почти без да усещам болка, успях да стигна до Архива. Тъй като сега вече бях член на Арканум, можех свободно да се ровя из книгохранилището — нещо, което бях очаквал през целия си досегашен живот.

Дори по-хубаво от това — стига да не исках помощ от писарите, нищо нямаше да бъде записано в дневниците на Архива. Това означаваше, че можех да търся информация за чандрианите и амирите колкото си исках и никой, дори и Лорен, нямаше да научи за „детинските“ ми интереси.

Когато влязох в червеникаво осветения Архив, видях, че зад бюрото в чакалнята стояха едновременно и Амброуз, и Фела. Хем добър, хем лош късмет, ако въобще можеше да се нарече така.

Амброуз се беше навел към нея и й говореше с тих глас.

Видът й ясно изразяваше неудобството, което изпитва една жена, знаейки, че учтивият отказ не би й свършил никаква работа. Той бе сложил едната си ръка върху коляното й, а другата беше преметнал през облегалката на нейния стол и докосваше с нея врата й. Явно целта на Амброуз беше да изглежда нежен и влюбен, но тялото на Фела беше напрегнато като на уплашена сърна. Истината беше, че той я държеше до себе си по същия начин, по който се държи куче за каишка, за да не избяга.

Когато вратата се затръшна зад гърба ми, Фела вдигна очи, срещна погледа ми и след това погледна встрани, засрамена от неудобното положение, в което се бе оказала. Сякаш вината беше нейна. Много пъти бях виждал този поглед по улиците на Тарбеан. Той разпали в мен стар гняв.

Доближих се до бюрото, като вдигах повече шум от необходимото.

На другия край на бюрото имаше перо, мастилница и лист хартия, три четвърти от който бяха изпълнени с поправки и зачертавания. Както изглеждаше, Амброуз се опитваше да съчинява поема.

Стигнах до края на бюрото и изчаках известно време.

Фела гледаше навсякъде другаде освен към мен и Амброуз. Тя неловко се размърда на стола си, но очевидно не искаше да прави сцена. Покашлях се многозначително.

Амброуз ми хвърли поглед през рамо и се намръщи.

— Избрал си крайно неподходящ момент, е'лир. Върни се по-късно. — Той отново се завъртя, без да ми обръща повече внимание.

Изсумтях и се наведох над бюрото, протягайки врат да погледна листа хартия, който той беше оставил там.

— _Избрал съм_ крайно неподходящ момент? Моля те, имаш тринайсет срички на тоя ред тук — почуках с пръст върху страницата. — Това не е и ямбичен стих. Не знам дали изобщо може да се нарече каквато и да е стихотворна форма.

Той се обърна и ме погледна отново, изражението му беше ядосано.

— Мери си приказките, е'лир. Денят, в който бих дошъл при теб за помощ в поезията, е денят, в който…

— … е денят, в който имаш два часа свободно време — довърших аз. — Два дълги часа само като за начало. „Така, както бедният дрозд добре знае къде е неговият север?“ Погледни това — дори не знам откъде да започна с критиките. Чиста подигравка.

— Какво ли пък знаеш ти за поезията? — натърти Амброуз, без да си направи труда да се обърне.

— Знам добре къде куца един стих, веднага щом го чуя — отвърнах аз, — но тези тук дори не куцат. Защото при куцането има ритъм. А това по-скоро прилича на някой, който се е сгромолясал по стълбите. Неравни стълби. В дъното на които има бунище.

— Това е скачащ ритъм — остро и обидено настоя той. — Не очаквам от теб да го разбереш.

— Скачащ? — избухнах в смях и сложих на лицето си невярващо изражение. — Знам само, че ако имах кон, който „скачаше“ толкова лошо на краката си, щях да го убия в акт на милосърдие и след това щях да изгоря клетия му труп от страх, че местните кучета ще го оглозгат и ще умрат.

Амброуз най-сетне се обърна към мен и когато го направи, му се наложи да махне дясната си ръка от коляното на Фела. Това беше частичен успех, но другата му ръка продължаваше да докосва шията й и я притискаше към стола й в уж непринудена милувка.

— Сетих се, че може да минеш днес — каза той с пресилено весел тон. — Затова проверих в регистъра. Още те няма в списъците. Ще трябва да се задоволиш с „Томовете“ или да се върнеш по-късно, след като актуализират информацията в книгите.

— Без да се обиждаш, ама би ли проверил отново? Не съм сигурен, че мога да се доверя на грамотността на някой, който се опитва да римува „север“ с „пипер“. Не е чудно, че се налага да държиш жените, за да ги накараш да ти слушат поезията.