Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— А ти как се наричаш? — попитах аз.

Изглеждаше леко изненадан от въпроса и очите му се съсредоточиха върху мен по по-нормален начин.

— Подозирам, че не мога да ти разкрия това — каза той с известен упрек и хвърли поглед към мълчаливите Уилем и Симон. — Влизайте.

Обърна се и влезе вътре.

Стаята не беше особено голяма. Но изглеждаше странно не на място, сгушена тук, в недрата на Архива. Вътре имаше дълбоко меко кресло, голяма дървена маса и две врати, водещи до други стаи.

Навсякъде имаше книги, които преливаха от полиците и библиотеките. Бяха струпани по пода, разхвърляни по масите и наредени върху столовете. За моя изненада на една от стените имаше две дръпнати завеси. В съзнанието ми се появи мисълта, че зад тях има прозорец, макар да знаех, че се намираме дълбоко под земята.

Стаята беше осветена с лампи и свещи — малки свещици и дебели като колони свещи, от които капеше восък. Всеки пламък ме изпълваше със смътно безпокойство при мисълта, че сме в сграда, пълна със стотици хиляди скъпоценни книги.

И имаше кукли. Те висяха от рафтове и от гвоздеи по стените. Стояха сбутани в ъглите и под столовете. Някои бяха в процес на поправяне и реставриране и лежаха разпръснати върху масата между различни инструменти. Имаше полици, пълни със статуетки, изкусно издялани и боядисани като хора.

Докато се приближаваше към масата, Куклата свали черната мантия и небрежно я остави да се свлече на пода. Отдолу беше облечен с обикновени дрехи — бяла кенарена риза, смачкани тъмни панталони и различни чорапи, доста кърпени на петите. Осъзнах, че е по-възрастен, отколкото смятах. Лицето му бе гладко и без бръчки, но косата му беше съвсем бяла и изтъняла на темето.

Той разчисти един стол за мен, като внимателно махна оттам малка кукла на конци и й намери място на близката полица. Сетне седна на масата, като остави Уилем и Симон да стоят прави. За тяхна чест трябва да призная, че те не изглеждаха особено смутени от това.

След като порови из безпорядъка на масата, Куклата извади парче дърво с неправилна форма и малък нож. Огледа внимателно лицето ми и се захвана да дялка методично. По масата се посипаха извити трески.

Странното е, че не изпитвах никакво желание да попитам някого какво се случва. Когато човек е задавал толкова много въпроси, колкото съм отправял аз, той се научава да разбира кога е уместно да питаш. Освен това знаех какви ще бъдат отговорите на въпросите ми. Куклата беше един от онези талантливи и не съвсем нормални хора, намерили своето място в Университета.

Обучението в Арканум прави неестествени неща с умовете на студентите. Най-забележителното от тези неща е да се занимаваш с онова, което повечето хора наричат симпатия, сигалдрия, алхимия, даване на имена и прочие.

Някои умове понасяха това по-лесно, други имаха затруднения. В най-лошия случай те полудяваха и свършваха в Убежището. Но повечето умове не се побъркваха, когато бяха подложени на стреса на Арканум, а просто леко се смахваха. Понякога тази смахнатост се проявяваше в малки признаци — тикове на лицето, заекване. Други студенти чуваха гласове, започваха да забравят, да ослепяват или да оглупяват… Понякога беше само за час или за ден. Понякога беше завинаги.

Предположих, че Куклата е студент, който се е смахнал преди години. Както и Аури, той бе намерил своето място, макар да се чудех как Лорен му е позволил да живее тук, долу.

— Той винаги ли изглежда така? — обърна се Куклата към Уилем и Симон. Около ръцете му се бе натрупала купчинка стърготини от светло дърво.

— В повечето случаи изглежда така — потвърди Уилем.

— И как по-точно? — полюбопитства Симон.

— Така, сякаш е предвидил следващите три хода на игра на тирани и вече е измислил как да те победи. — Куклата ме изгледа продължително и отряза още една тънка лента дърво. — Това наистина е доста дразнещо.

— Това е мислещото му лице — засмя се Уилем и смехът му прозвуча като кашлица. — Често го слага, но невинаги.

— Какво е „тирани“? — попита Симон.

— Мислител значи — рече Куклата. — За какво мислиш сега?

— Мисля, че вероятно си внимателен наблюдател на хората — любезно отвърнах аз.

Той изсумтя, без да вдига поглед.

— За какво ни е да сме внимателни? И всъщност каква е ползата от наблюдаването? Хората винаги наблюдават нещата. А би трябвало да ги _виждат_. Аз _виждам_ нещата, които гледам. Аз съм виж-дащ.

Той погледна първо парчето дърво в ръката си, а сетне лицето ми. Очевидно доволен от резултата, скри в шепи онова, което бе дялкал досега, но преди това успях да зърна собствения си профил, изработен изкусно от дървото.

— Знаеш ли какво си бил, какво не си и какво ще бъдеш? — попита той.

— Не. — Въпросът прозвуча като гатанка.

— Виж-дащ — убедено заяви той. — Защото „е'лир“ означава това.

— Квоте всъщност е ре'лар — отбеляза Симон с уважение.

Куклата подсмъркна пренебрежително.

— Едва ли — каза той и ме погледна по-внимателно. — Някога може да станеш виж-дащ, но все още не си. Сега си гле-дащ. Един ден ще станеш истински е'лир. Ако се научиш как да се отпускаш. — Той вдигна издяланото от дървото лице. — Какво виждаш тук?

Вече не беше безформено парче дърво. От повърхността му ме гледаше моето лице, потънало в дълбок размисъл. Наведох се напред, за да го погледна по-отблизо.

Куклата се засмя и вдигна ръце.

— Вече е твърде късно! — възкликна той. — Гледаше твърде внимателно и не видя достатъчно. Разбираш ли, когато гледаш твърде много, това ти пречи да виждаш.

Сложи издяланото лице върху масата така, че то сякаш гледаше към една от полегналите кукли.

— Виждаш ли малкия дървен Квоте? Виждаш ли го как гледа? Колко е напрегнат, колко е погълнат? Той ще продължи да гледа още сто години, но дали някога ще _види_ онова, което е точно пред очите му? — Куклата се облегна на стола си и очите му започнаха да блуждаят разсеяно из стаята.

— Е'лир означава виж-дащ? — учуди се Симон. — Останалите звания също ли означават нещо?

— Предполагам, че като студент с пълен достъп до Архива можеш и сам да разбереш това — отвърна Куклата.

Вниманието му се насочи към куклата върху масата пред него. Той я свали на пода, като внимаваше да не оплете конците й. Беше съвършена миниатюра на свещеник техлин в сиво расо.

— Би ли могъл да ни посъветваш откъде да започнем търсенето си? — попитах аз, воден от вътрешно предчувствие.

— „Диктум“ на Ренфалк.

Движена от Куклата, марионетката на техлина се надигна от пода и размърда крайниците си така, сякаш се протяга след дълъг сън.

— Не ми е позната.

— Намира се в югоизточния ъгъл на втория етаж — разсеяно рече Куклата. — На втория ред, втората лавица, третия рафт от дясната страна, с червена кожена подвързия.