Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

Опитах се да свия равнодушно рамене, но вероятно не съм бил особено убедителен, защото тя избухна в смях.

— Бедният Квоте. Нарочно те дразня. Казвам му само за онези, които търсят плячка и душат наоколо, изплезили езици като кучета. Ти не си като тях. Винаги си бил различен.

— Винаги съм се гордял с това, че не душа насам-натам с изплезен език.

Дена се завъртя и закачливо ме удари с арфата на рамото си.

— Знаеш какво имам предвид. Те идват и си отиват, без нищо да се промени. А ти си като злато зад носени от вятъра боклуци. Господарят Ясен може да си мисли, че има правото да знае за личния ми живот и за това къде ходя — тя леко се намръщи, — но не е така. Засега съм готова на някои отстъпки… — тя се пресегна и стисна ръката ми, сякаш бях нейна собственост, — но ти не си част от сделката. — Гласът й прозвуча почти ожесточено. — Ти си мой. Само мой. И нямам намерение да те деля.

Моментното напрежение отмина и ние тръгнахме по широкия път, който водеше на запад от Северин. Смеехме се и разговаряхме за дреболии. На около километър след последната градска странноприемница имаше малка, тиха горичка с висок сив камък в средата. Бяхме го открили, докато търсехме диви, ягоди и той се бе превърнал в едно от любимите ни места, където да избягаме от шума и вонята на града.

Дена седна в основата на сивия камък и се облегна на него. След това извади арфата от калъфа и я притисна към гърдите си. Това движение събра роклята й и изложи скандално голяма част от крака й. Тя ме погледна, повдигна вежди и се усмихна самодоволно, сякаш знаеше за какво си мисля.

— Хубава арфа — небрежно казах аз.

Тя изсумтя не особено деликатно.

Седнах там, където бях застанал, и се излегнах удобно върху високата свежа трева. Откъснах няколко стръка от земята и разсеяно започнах да ги сплитам.

Честно казано, бях малко нервен. Макар през последния месец да бяхме прекарали доста време заедно, никога не бях чувал Дена да свири нещо свое. Бяхме пели заедно и знаех, че гласът й е като мед върху топъл хляб. Знаех, че пръстите й са сигурни и има чувство за ритъм…

Но да напишеш песен не е същото, като да я изпееш. Ами ако нейната песен не беше добра? Какво щях да кажа тогава?

Дена сложи пръсти върху струните и тревогите ми останаха на заден план. Винаги съм откривал нещо дълбоко еротично в начина, по който една жена докосва с пръстите си арфа. Тя започна да плъзга ръце от високите към ниските тонове. Звукът, който се чуваше, наподобяваше звънтенето на чукчета върху камбанки, приличаше на шума от вода върху камъни, на песните на птиците, които се носеха във въздуха.

Тя спря и настрои една струна. Дръпна я и я настрои отново. Изсвири един пронизващ акорд, един дълбок акорд и един бавен акорд. След това се обърна да ме погледне и нервно огъна пръстите си.

— Готов ли си?

— Невероятна си — казах аз.

Забелязах как леко се изчерви и след това отметна косата си назад, за да прикрие реакцията си.

— Глупчо, още нищо не съм ти изсвирила.

— Въпреки това си невероятна.

— Замълчи. — Тя изсвири един дълбок акорд и го остави да замре в тиха мелодия.

Докато музиката се издигаше и спадаше, Дена започна да рецитира въведението към своята песен. Бях изненадан от това традиционно начало. Изненадан, но и доволен. Старите традиции са най-добрите.

P>

Съберете се, хора, и чуйте добре

трагедията, за която пее моето сърце.

Песента за мрака неуловим,

що спуска се над земята като дим,

и за мъжа, воден от цел свята,

за красивия Ланре,

лишен от всичко на земята,

лишен от гордост и мила съпруга,

но нивга не сменил целта си за друга.

Той борил се с прилива сам

и паднал, предаден без капчица срам.

P$

В началото вниманието ми беше приковано към гласа й, а след това към музиката.

Но още преди устните й да бяха изрекли и десет стиха, бях смаян по различни причини. Тя пееше историята за падането на Мир Тариниел, за това как Ланре е бил предаден. Това беше историята, която бях чул от Скарпи в Тарбеан.

Но версията на Дена беше различна. В нейната песен Ланре беше обрисуван в трагични тонове, като герой, от който нечестно се бяха възползвали. Думите на Селитос бяха жестоки и хапливи, а Мир Тариниел — бедняшко свърталище, заслужаващо да бъде пречистено с огън. Ланре не беше предател, а паднал герой.

Всичко много зависи от това къде свършва една история, а нейната свърши там, където Ланре бе прокълнат от Селитос. Това беше идеалният край за една трагедия. В нейната история Ланре беше несправедливо обвинен и неразбран. Селитос беше тиранин, обезумяло чудовище, извадило собственото си око, вбесено от хитрината на Ланре. Това беше ужасна и неприятна грешка.

Въпреки това в песента имаше проблясъци на красота. Акордите бяха добре подбрани, римите умели и силни. Песента беше твърде нова и в нея имаше много недоизгладени неща, но вече можех да усетя формата й. Можех да видя в какво ще се превърне. Щеше да се запечати в умовете на хората и те щяха да я пеят сто години.

Всъщност вероятно сте я чували. Повечето хора я знаят. Накрая тя я нарече „Песента на седемте болки“. Да, Дена я композира и аз бях първият човек, който я чу цялата.

Когато последните тонове утихнаха, Дена отпусна ръце, неспособна да срещне погледа ми.

За да разберете това, трябва да знаете нещо, което всеки музикант знае. Изпяването на нова песен е напрегнат момент. Дори повече — този миг е направо ужасяващ. Като да се съблечеш за пръв път пред нова любовница. Това е деликатен момент.

Трябваше да кажа нещо. Да направя някакъв комплимент или коментар. Да се пошегувам. Да излъжа. Всичко би било по-добро от мълчанието.

Но едва ли можех да съм по-зашеметен дори ако бе написала химн в прослава на дука на Гибеа. Просто изненадата ми дойде твърде много. Чувствах се груб като повторно използван пергамент. Сякаш всяка нота от песента й беше като пореден удар с нож, който ме обезкървяваше, докато накрая не се почувствах съвсем празен и лишен от дар слово.

Погледнах глупаво надолу към ръцете си. Те все още държаха незавършения кръг от зелена трева, който бях започнал да плета в началото на песента. Широката му, плоска плетка вече бе започнала да се извива във формата на пръстен.

Докато продължавах да гледам надолу, чух шумоленето на полите на Дена, когато тя се изправи. Трябваше да кажа нещо. Вече бях изчакал прекалено дълго. Въздухът беше твърде наситен с тишина.

— Името на града не е било Миринител — рекох аз, без да вдигам поглед.

Това не беше най-лошото нещо, което можех да кажа, но не беше и най-подходящото.

Настъпи пауза.

— Моля?

— Не е Миринител — повторих аз. — Градът, който Ланре е изгорил, се е казвал Мир Тариниел. Съжалявам, че трябва да ти го кажа. Промяната на името е трудна работа. Ще развали метриката в една трета от стиховете ти. — Бях изненадан колко тих е гласът ми, колко равно и безжизнено звучи той в собствените ми уши.