Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Амброуз — казах аз. — Винаги е Амброуз. Сигурно е намерил капка от кръвта ми върху парче керемида на покрива. Трябваше да се сетя за това още преди няколко дни.

— Как е разбрал, че е твоя? — попита Симон.

— Защото го мразя — ядно отвърнах аз. — Разбира се, той знае, че съм бил аз.

— Не. Не е в негов стил — бавно поклати глава Уил.

— Не е в негов стил? — попита Симон. — Той е накарал жената да упои Квоте с „топката от сливи“. Миналия семестър нае онези мъже да го нападнат в уличката.

— Точно това имах предвид — отбеляза Уилем. — Амброуз не се опитва да навреди сам на Квоте. Той урежда други хора да го направят вместо него. Намерил е жена, която да го упои. Платил е на ония главорези да го наръгат с нож. Обзалагам се, че и това го прави някой друг по негова поръчка.

— Все същото е — казах аз. — Знаем, че той стои зад това.

— Не разсъждаваш правилно. Не че Амброуз не е мръсно копеле. Такъв е. Но е умно мръсно копеле. Внимава да се разграничи от всичко, което прави.

— Уил има право. — Сим изглеждаше несигурен. — Когато те наеха за музикант в „Кон и четворка“, не той купи мястото и те уволни. Накара зетя на барон Петр да го стори. Никакви следи не водят към самия Амброуз.

— Сега отново няма никаква връзка с него — отбелязах аз. — Това е хубавото на симпатията. Няма директна връзка.

Уил поклати глава.

— Ако те намушкат с нож в някоя уличка, хората ще бъдат шокирани. Но такива неща се случват непрекъснато по целия свят. Какво би станало обаче, ако паднеш на обществено място и от теб бликне кръв заради някоя „злонамерена постъпка“? Хората ще са направо ужасени. Магистрите ще прекъснат занятията. Богатите търговци и благородници ще чуят за това и ще прекратят обучението на децата си. Ще докарат приставите от Имре.

Симон потри челото си и замислено вдигна поглед към тавана. След това кимна сякаш на себе си, в началото колебливо, а след това по-уверено.

— В това има смисъл — каза той. — Ако Амброуз е намерил някаква кръв, може да я е предал на Джеймисън и да го е накарал той да нападне крадеца. Тогава няма да има никаква нужда хората в Медика да се оглеждат за подозрителни наранявания и подобни неща.

— Амброуз обича отмъщението — изтъкнах мрачно аз. — Може да е скрил кръвта от Джеймисън и да я е запазил за себе си.

Уилем поклати глава.

— Уил е прав — въздъхна Сим. — Симпатистите не са чак толкова много, а всеки знае, че Амброуз ти има зъб. Той е твърде внимателен, за да направи нещо такова. Така следите ще водят право към него.

— А и — добави Уил — от колко време продължава това? От доста дни. Наистина ли мислиш, че Амброуз може да изтрае толкова дълго, без да ти натрие носа? Поне малко?

— Тук си прав — неохотно признах аз. — Това не е типично за него.

Знаех, че това е работа на Амброуз. Усещах го дори в червата си. По някакъв странен начин почти ми се искаше да е той. Това щеше да направи нещата толкова по-прости.

Но да искаш нещо, не означава, че то непременно ще е такова, каквото ти се ще. Поех си дълбоко дъх и се насилих да обмисля положението трезво.

— Би било много необмислено от негова страна — признах аз накрая, — а той не е човек, който би си изцапал ръцете. — Въздъхнах. — Добре. Чудесно. Сякаш това, че един човек се опитва да съсипе живота ми, не е достатъчно.

— Кой би могъл да бъде? — попита Симон. — Един обикновен човек не би могъл да направи нещо подобно с косъм, не съм ли прав?

— Дал би могъл — отвърнах аз, — както и Килвин.

— Вероятно е безопасно да предположим — сухо отбеляза Уилем, — че никой от магистрите не се опитва да те убие.

— Тогава трябва да е някой, който използва кръвта му — предположи Сим.

Опитах се да не обръщам внимание на неприятното усещане в стомаха си.

— Има човек, който разполага с кръвта ми — признах аз, — но не мисля, че тя може да е отговорна за онова, което се случи.

Уил и Сим се обърнаха, за да ме погледнат и аз тутакси съжалих за думите си.

— Защо някой би разполагал с кръвта ти? — попита Сим.

Поколебах се, но осъзнах, че вече няма как да избегна да им кажа истината.

— В началото на семестъра взех пари назаем от Деви.

Никой от двамата не реагира както очаквах. С други думи, не реагираха изобщо.

— Коя е Деви? — попита Сим.

Поотпуснах се малко. Може би не бяха чували за нея. Това със сигурност щеше да направи нещата по-лесни.

— Тя е гаелет и живее от другата страна на реката — отвърнах аз.

— Аха — спокойно отвърна Симон. — А какво е гаелет?

— Спомняш ли си, когато ходихме да гледаме „Духът и гъсарката“? — попитах го аз. — Кетлер беше гаелет.

— О, значи „меден ястреб“ — досети се Сим и лицето му се проясни, а после отново помръкна, когато осъзна последствията. — Не знаех, че наоколо има от тези хора.

— Те са навсякъде — обясних аз. — Светът нямаше да функционира без тях.

— Почакай — внезапно ме прекъсна Уилем и вдигна ръка. — Да не искаш да кажеш, че… — Той направи пауза, опитвайки се да си спомни думата на атурански. — Твоят кредитор, твоят _гатесор_ се казва _Деви_? — Когато изрече името й, акцентът му стана още по-силен и то прозвуча като „Давид“.

Кимнах. Това вече беше реакцията, която очаквах.

— О, господи! — възкликна ужасено Симон. — Имаш предвид Демоничната Деви, нали?

— Значи си чувал за нея — въздъхнах аз.

— Дали съм чувал за нея? — повтори Сим с изтънял глас. — Изключиха я през първия ми семестър! Това ми направи доста силно впечатление!

Уилем просто затвори очи и поклати глава, сякаш не можеше да понесе да гледа някой, който е постъпил толкова глупаво като мен.

— Тя беше изключена за „злонамерена постъпка“. — Сим вдигна ръце във въздуха. — Как можа да направиш нещо такова?

— Не — намеси се Уилем. — Беше изключена за „неподобаващо поведение“. Нямаше доказателство за „злонамерена постъпка“.

— Не мисля, че е била виновна — възпротивих се аз. — Всъщност тя е доста мила. Приятелски настроена. Освен това заемът е само шест таланта и аз не съм се забавил с връщането им. Тя няма никаква причина да направи нещо такова.

Уилем прикова погледа си върху ми и ме изгледа продължително.

— Просто за да огледаме всички възможности — бавно каза той, — би ли направил нещо за мен?

Кимнах в отговор.

— Припомни си последния разговор с нея — предложи Уилем. — Помисли малко, пресей всичко, което сте си казали, и виж дали ще си спомниш за нещо казано или направено от теб, което би могло да я е обидило или ядосало.

Проиграх наум репликите от последния ни разговор.

— Тя беше заинтересувана от определена информация, която не й дадох — признах.

— Колко заинтересувана? — Уилем говореше бавно и търпеливо, сякаш имаше пред себе си някое много глупаво дете.