Патрик Ротфус - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 2

на когото дължа толкова много. — Тя хвана ръката на Алверон. — Моля те, седни, ако

желаеш.

Направих още един поклон и седнах на мястото си, като хвърлих възможно най-небрежен

поглед на сандъка. Беше с размера на голям барабан, направен от добре напаснати брезови

дъски, обковани с месинг.

Знаех, че подходящото поведение бе да водя учтив разговор за дреболии, докато някой от

двама им не повдигне въпроса за сандъка. Но любопитството ми надделя.

— Беше ми казано, че вие носите някакъв въпрос с вас. Вероятно той е много сериозен,

щом го държите така здраво затворен. — Кимнах към сандъка.

Мелуан погледна към Алверон и се засмя, сякаш той бе изрекъл шега.

— Съпругът ми каза, че не си от хората, които биха изтърпени дълго да не се захванат с

някоя главоблъсканица.

— Това би влязло в противоречие с моята природа, милейди — леко засрамено се

усмихнах аз.

— Не искам да те принуждавам да се бориш с природата си — усмихна се тя в отговор.

— Би ли бил така добър да го сложиш пред мен?

Успях да повдигна сандъка, без да се нараня, но ако той тежеше по-малко от десет

камъка, то тогава аз съм поет.

Мелуан седна по-напред на стола си и се наведе над сандъка.

— Леранд ми сподели за ролята, която си изиграл, за да се съберем двамата с него.

Моите благодарности за това. Задължена съм ти. — Тъмнокафявите ѝ очи бяха тържествени

и сериозни. — Ала също така считам, че голяма част от този мой дълг ще бъде изплатен с

онова, което се готвя да ти покажа. Мога да изброя на пръстите на двете си ръце хората,

които са виждали това. Задължена или не, никога не бих решила да ти го покажа, ако

съпругът ми не ме беше уверил в абсолютната ти дискретност.

Тя ме погледна многозначително.

— С ръка на сърцето си се заклевам, че няма да разкажа на никого за онова, което ще

видя — уверих я аз, като се стараех да не показвам нетърпението си.

Мелуан кимна. След това, вместо да извади ключ, както очаквах, тя притисна ръце към

двете страни на сандъка и леко плъзна два панела. Чу се тихо изщракване и капакът леко се

открехна.

„Без ключалка“ — помислих си аз.

Отвореният капак разкри друго сандъче, което беше по-малко и по-плоско. Беше с

размера на кутия за хляб и отворът на месинговата му ключалка не беше с формата на ключ,

а беше просто кръгъл. Мелуан свали нещо от една верижка около врата ѝ.

— Мога ли да го видя? — попитах аз.

Мелуан изглеждаше изненадана.

— Моля?

— Този ключ — мога ли да го погледна за момент?

— За бога! — възкликна Алверон. — Още не сме стигнали до интересната част.

Предлагам ти една вековна загадка, а ти се възхищаваш от хартията, в която е опакована!

Мелуан ми подаде ключа и докато го въртях в ръце, аз го огледах набързо, но

внимателно.

— Обичам да разкривам своите загадки пласт след пласт — обясних аз.

— Като лукова глава ли? — изсумтя маерът.

— Като цвете — отвърнах аз и подадох ключа обратно на Мелуан. — Благодаря ви!

Тя постави ключа и отвори капака на вътрешното сандъче. После сложи отново

верижката на врата си, мушна я под дрехите си и приглади роклята и косата си, за да

придобие отново безупречен вид. Сякаш ѝ беше нужна цяла вечност, за да го направи.

Накрая се пресегна и извади с две ръце нещо от сандъчето. Държеше го зад отворения

капак и аз не можех да го видя. После вдигна поглед и си пое дълбоко дъх.

— Това е било… — започна Мелуан.

— Просто му го покажи, скъпа — меко я прекъсна Алверон. — Любопитно ми е да

разбера какво мисли. — Той се засмя. — Освен това се опасявам, че момчето ще припадне,

ако продължаваш да го караш да чака още дълго.

Мелуан благоговейно ми подаде парче тъмно дърво с размера на дебела книга. Взех го с

двете си ръце.

За размера си кутията беше неестествено тежка. Под пръстите си усещах дървото като

полиран камък. Когато прокарах ръце по нея, открих, че страните ѝ бяха покрити с резба. Не

толкова отчетлива, че да привлече окото, а съвсем фина, така че пръстите ми едва усещаха

нежните шарки върху дървото. Погладих горната ѝ страна и усетих подобна резба.

— Беше прав — нежно каза Мелуан, — той е като дете, получило подарък за средата на

зимата.

— Още не си видяла най-доброто — отвърна маерът. — Почакай да започне. Умът на

момчето е като железен чук.

— Как се отваря? — попитах аз.

Повъртях я в ръце и почувствах как вътре нещо мърда. Видимо нямаше панти или нещо

такова, дори не се виждаше процеп там, където трябваше да е капакът. Изглеждаше просто

като едно цяло парче от тъмно и тежко дърво. Но знаех, че е нещо като кутия. Изглеждаше

като кутия. И тя искаше да бъде отворена.

— Не знаем — отвърна Мелуан.

Може би щеше да добави още нещо, но съпругът ѝ нежно я прикани да замълчи.

— Какво има вътре? — отново я наклоних и усетих как съдържанието ѝ се размърда.

— Не знаем — повтори тя.

Самото дърво беше интересно. Беше достатъчно тъмно, за де е роах, но имаше

тъмночервена зърнеста структура. Леко миришеше… на нещо. Беше позната миризма, за

която не можех да се сетя на какво точно ми напомня. Наведох лице към повърхността му и

вдъхнах дълбоко през носа си уханието му, което почти наподобяваше аромата на лимон.

Мирисът беше дразнещо познат.

— Какво е това дърво?

Мълчанието им беше достатъчно ясен отговор на въпроса ми.

Вдигнах поглед и видях, че и двамата ме гледат.

— Май не искате особено да ми помагате, нали? — Усмихнах се, за да смекча думите си.

Алверон седна по-напред на стола си.

— Трябва да признаеш — рече той с едва прикрито вълнение, че това е превъзходен

въпрос. И преди си ми демонстрирал умението си да правиш обосновани предположения. —

Сивите му очи проблеснаха. — И така, какво е твоето предположение за това?

— Това е семейна ценност — спокойно отвърнах аз, — много стара…

— Колко стара мислиш, че е? — нетърпеливо ме прекъсна маерът.

— Може би горе-долу на три хиляди години — отвърнах аз и като видях как Мелуан

замръзна изненадано, добавих: — Да разбирам ли, че предположението ми е близо до

вашите собствени предположения?

Тя мълчаливо кимна.

— Резбата без съмнение се е изтрила от дългите години употреба.

— Резба ли? — попита Алверон и се приведе напред на стола си.

— Едва доловима е — отговорих аз и затворих очи, — но я усещам.

— Аз нищо такова не съм усетил.

— Нито пък аз — намеси се Мелуан.

Това сякаш я обиждаше.

— Имам изключително чувствителни ръце — честно признах аз. — Нужни са ми за

моята работа.

— За твоята магия ли? — попита тя с нотка на добре прикрито, детинско благоговение.