Мег Лоузи - Децата на новото време

Накрая видях и почувствах как в енергийните й полета се настанява равновесие. Тъй като триизмерното съществуване бе травматизиращо за нея, енергийното й поле бе доста раздробено, а енергийните пътища — объркани, което караше енергията да се движи хаотично. Най-важното обаче си оставаше, че тя искаше да е добре. Най-много имаше нужда да знае, че не е сама, че преживяванията й са реални и фактът, че ги има, не я прави ненормална.

Бавно, но сигурно енергийното поле на Кара започна да откликва на нашата работа. Едно след друго равнищата в енергийната й система се нормализираха. Изтичането на енергия спря и тялото й взе да добива жизненост. Знаех, че пълното и възстановяване е само въпрос на време. Спомням си колко благодарна се чувствах за възможността да участвам в нейното лечение. Преди да си отиде, събрах смелост и я помолих да видя крилете, които си беше татуирала, и тя се съгласи. Оказа се, че целият й гръб е покрит с най-изкусно изрисуваните крила, които някога бях виждала — при това със съвършено предаден цвят! Въоръжена с факта, че е напълно нормална, Кара си тръгна с нови сили — и то само защото бе срещнала човек, който й бе отделил достатъчно време и потвърдил преживяванията й. Същата вечер казала на майка си, че ми е доверила неща, които не е споделяла с никого, и аз просто съм ги знаела . Била страшно развълнувана.

През следващите месеци тя се излекува и укрепна. Майка й ми се обади да ми каже, че момичето се е превърнало в щастлива личност и дори вече си има приятел!

Както показват горните истории, понякога ангели идват в нашия свят с велики мисии, но изпадат в объркване. В нашия свят има деца, които отчаяно се нуждаят от потвържденията, които дадох на Кара. Освен младите ангели, които описах в настоящата глава, на Земята има и «възрастни» такива. Много от тях живеят кротко сред останалите, без дори да си помръднат пръста. Други стават учители, ментори, лечители или нещо друго от безбройните човешки проявления от финото съвършенство.

Когато божественото се сблъска с несъвършенството на човешкото (както става с ангелите, дошли на Земята), дори самото му съществуване става проблемно. Тези истории може да звучат като психотични епизоди, но мога да уверя читателите, че въпросните деца са напълно нормални. Те просто се нуждаят от подкрепа и потвърждения.

Идеята за даровити хора в нашия свят не е ново явление. Сега обаче е по-различно, тъй като все повече възрастни се пробуждат за по-висшите реалности и се раждат все повече деца с таланти, които излизат извън рамките на нормалното според съществуващата култура и обществото. И все пак ние сме нещо велико. Всички произхождаме от един и същи източник, от едно и също съвършенство, но сме го забравили. Ако искаме да отдадем нужната почит на тези деца, трябва да ги отглеждаме по подходящ начин, така че бъдещите даровити поколения да израснат със силата, смелостта и мъдростта да носят добро на човечеството. Трябва да ги признаем сега.

За да предизвикаме чудесни, положителни промени в нашия свят, първата стъпка е да приемем истината за тези деца. Не бива да позволяваме на егоизма и невежеството да застават на пътя ни. Децата на новото време са новите учители за висшата реалност. Можем ли да приемем това? Трябва! Второ, нужно е да разпространим тази информация, така че да стане общоприета истина по целия свят, тъй като явлението не е ограничено в определени географски райони. На този етап има няколко книги и филми за Децата на новото време, но те не са оказали почти никакъв ефект. Тези деца не са някакви аномалии, те трябва да бъдат показвани, а не скривани. Това са истински хора с истински чувства; просто имат изострена чувствителност и удивителни преживявания в нашия свят и отвъд него.

Вместо да гледаме на нашите даровити деца като на различни или недъгави и да ги оставим да бъдат изолирани от обществото, понеже не се вместват в понятията ни за «нормално», трябва да ги приемем, да се грижим за тях и да ги насърчаваме да споделят дарбите си с нас. Това, че са със способности, различни от нашите, не означава, че не са наред. Тъкмо обратното. Продължавам да срещам деца, влачени по лекари, психиатри и какви ли не други специалисти, понеже родителите не могат да ги разберат и се стараят да ги «оправят». Лекарите не намират нищо нередно у децата и въпреки това, поведенческите проблеми, слабият успех в училище, влошените отношения с околните и общите житейски проблеми си остават. Тези деца са си напълно нормални . Те просто знаят повече и си спомнят повече, но няма кой да ги чуе. Едно дете с многоизмерна осъзнатост и секционен и холографски начин на мислене не може да стои дълго време на стола. Това е невъзможно за него! Така че нека потърсим някакви начини да обградим тези прекрасни деца с обич и подкрепа, за да могат да изпълнят мисиите си.

Първото, което трябва да направим в тази насока, е да действаме . Това означава да приемем:

Осъзнатостта,

Общуването,

Истината.

Трябва да направим така, че всички в обществото, у дома и в училището да съзнават, че, да, някои деца са различни, но в това няма нищо нередно. Спомнете си за майката на Джон Евърет, която снабди с книгата за Индиговите деца всички учители на сина си и дори директора на неговото училище. Искаше да направи всичко възможно синът й да бъде разбиран. Също така не бива да се боим да говорим за неща, които не разбираме. В нашия свят постоянно стават непонятни за нас неща, но това само по себе си не е същината на проблема. Тя е в бездействието, в нагласата, че някой друг ще измисли решение. А междувременно безброй деца остават пренебрегнати, при все че биха могли да хвърлят светлина върху най-наболелите въпроси на нашето съвремие. Говорете за това! Най-важното е да кажем истината на децата, на семействата, на приятелите си и на всеки, който е част от живота на тези малчугани. В идеалния случай каквото и да диктува собствената ни система от убеждения, ако детето ни казва, че вижда ангел, то значи това е така. Ако говори мъдро или има различни схващания от нашите, така да бъде. Ако ни казва, че в стаята има и други хора и дори ги назовава поименно, това най-вероятно е истина. Ако се умълчи и разболее и не можем да намерим обяснение за това, може би гледаме в погрешна посока. Може би не получава каквото му е необходимо, или пък е твърде напрегнато от онова, което се случва у дома или в училище. Ако детето ви казва какво си спомня от времето, преди да стане ваше дете, не му противоречете, а го разпитайте за повече подробности и му позволете да сподели с вас тогавашните си проблемни чувства и спомени. Децата не умеят да съчиняват подобни истории, особено в такива подробности. Ние сме тези, които ги учат да бъдат неискрени, като им казваме, че възприятията, преживяванията и спомените им не са реални. Когато ни помолят да им обясним неща, които, макар да сме възрастни, не разбираме, нека бъдем честни и да отговорим на въпросите им, доколкото можем, внимателно и искрено. Нека се грижим за сърцата, душите, умовете и телата им. Нека им покажем, че любовта, която чувстват и изразяват, не отива напразно.