Неизв. - Нора Джемисин Луната, която убива 2 Засенчено слънце

- Лежи си - прошепна тя в ухото на детето. - Не говори.

С объркан глас, толкова изнемощял, че очите на Ханани се

насълзиха, Стихийният сънуващ попита:

- Да спя ли?

- Спи - отвърна тя. - Вече можеш да спиш, колкото си поискаш.

И Стихийният сънуващ се отпусна в нея с дълбока въздишка на удовлетворение. За Ханани бе проста работа да вплете сънна жлъч в тази въздишка и да я изпреде в по-дълга, докато източва дъха на детето докрай. Също както и да разплете самата му душа.

Грозният свят от кръв и кости изчезна. Ханани и Ванахомен се понесоха из по-чистите простори на пространството помежду. Нищо не остана от душата на Стихийният сънуващ. Тя престана да съществува.

- Принце - проговори тихо в мрака Ханани. - Върни се сега в будния свят. Кажи на моите братя, ако още не са разбрали, че кошмарната зараза я няма вече.

След кратко мълчание - може би проверяваше дали всички части от тялото му са си по местата, - Ванахомен шумно издиша.

497

- Да благодарим на Богинята за това. - И ново мълчание. Тя долови подозрението му в безтелесното пространство. - Но защо не им кажеш сама?

Тя въздъхна.

- Не, Принце, аз не мога.

Мълчание и изненада… и внезапен страх. Той не желаеше Ханани да умира. Искаше я за себе си, но в това нямаше нищо чудно. Както я предупреди Янаса, Ванахомен държеше много здраво.

Ти сподели своята сила с мен, Ниим, когато имах нужда от нея, след смъртта на Мни-ини. Но това сега не можеш да споделиш.

- И моята душа е покварена - промълви Ханани. Гласът и прозвуча кухо в меката тъмнина. - Втори път вече убивам с ръцете, които са орисани да лекуват, и дори се насладих на чуждо страдание. Многократно престъпих своя обет. Но все така обичам Хананджа - знам своя дълг.

Гневът му накара мрака да забълбука. Опита да се превърне в нещо друго… само че волята му бе прекалено разнебитена и ужасена, за да оформи нещо конкретно. Той притежаваше силата на Бирник, но не и уменията на Бирник да я направлява.

- Не можеш да сториш това, Ханани. Забранявам…

- Нямаш право да ми забраняваш - прекъсна го тя, без да се пази повече от грубости. Уморена бе, толкова бе уморена. Всички обичани от нея бяха мъртви, а мечтите и си бяха отишли. Не бе нужно дори да преминава в Ина-Карек. Можеше да си стои тук и да остави душата си да избледнее докрай, както бе направила тази на Стихийния сънуващ. - Нищо вече не ме чака в Гуджааре.

- Върни се тогава в Мерик-рен-аферу! - избухна той. -Живей с Банбара. А аз ще кажа, че си умряла.

- Не ставай глупав, Принце. Искаш да поквариш себе си заради мен ли? И да съсипеш по този начин всичко, за което си се борил? - Той се парализира от ужас, а Ханани поклати глава. - Един Слуга на Хананджа не се плаши от смъртта. А пък аз…

498

Тя се запъна. Всичко отвътре я болеше. Проклет да бе, задето и причиняваше това. Само за себе си ли мислеше този човек? Щеше да и липсва. Не че го искаше, но така щеше да стане. И това бе още една болка, още една мъка, след всички други, които вече бяха отминали.

- Аз искам да умра - промълви най-накрая Ханани. - Моля те.

Това би трябвало да реши нещата. Ако беше свестен човек

и цивилизован мъж, трябваше да приеме. Никой гуджаареец не би пренебрегнал нечие желание за покой.

Само че Ванахомен бе наполовина варварин и наполовина луд - Принц, привикнал да става неговото, и воин, научен да налага своето. И на всичко отгоре - Бирник. Затова той я притисна с цялата сила на своята воля, а когато тя се възпротиви изненадана, произнесе името на душата и. Не за да я нарани, макар че би могъл - както би могла и тя в отговор, след като знаеше името на неговата душа. Той просто я обхвана с тази воля, обгърна я отвсякъде така здраво, че да усети неговите надежди и неговото желание също толкова ясно, колкото своите собствени.

- Няма да ти позволя - прошепна той.

- Казах ти вече, не мож…

- Аз съм Неин Аватар, в името на сенките… това не ми ли дава някакви права? Ако го сториш, ще ми причиниш същото, което ти направи Мни-ини със своята смърт.

- Това е себично.

- Да, себично е! Но не означава, че греша!

Вплетена в едно цяло с Ванахомен, тя съзря нишката на страха му. Проследи я по навик и откри нейния корен в самата му душа, скрита точно зад сърцето. Отстраняването на тази нишка щеше да остави зееща и може би фатална рана в душата. Нейната загуба щеше да го направи.

Ханани бе така смаяна от това откритие, че вместо да се откъсне окончателно от него, започна да се вслушва в словата му. Усети, че той го разбра и че преминава към друга тактика, за да се възползва от новото преимущество.

499

- Нека Бирниците решат - предложи бързо Ванахомен.

- Какво?

Невидими за нея ръце я притиснаха здраво и плътно към него.

- Как си позволяваш ти да осъдиш сама себе си като покварена? Та ти си само Лечител, Ханани, при това чирак. Върни се в будния свят и се яви пред тях. Разкажи им истината. - Слабо пламъче на страх проблесна у нея и сред това угасна. - Те ще разберат, както разбирам аз, че изборът ти не е мотивиран от поквара.

Колко изненадващо логично звучеше. Една част от нея искаше да чуе такива слова - или пък може би бе дотолкова уморена, че и бе по-лесно да му отстъпи победата… засега.

- Добре - каза тя най-накрая. Но преди той да възликува, Ханани добави: - Аз наистина ще се представя пред Бирниците, Принце. И ще постъпя, както те отсъдят.

Страхът му отслабна съвсем малко, защото и той също като нея знаеше отлично, че е извършила тежки престъпления. Бирниците не се славеха със снизходителност, а Законът на Хананджа не оставяше много място за интерпретации.

- Така да бъде - каза Принцът. Тя долови с изненада тържествена нотка на примирение в тона му. - Ти си Лечител на Хананджа. Когато се запознах с теб, разбрах какво означава това. Ще се примиря с твоето решение.

Той върна и двамата в будния свят, за да се изправят лице в лице с всичките очакващи ги там заплахи и обещания.

500

45

GGD

Битката на кръвта

Тианет вървеше сама през града с ловджийския нож в ръка. Улиците, обитавани единствено от лениви пушеци и скокливи сенки, отекваха неохотно със звука от сандалите и. Няколко пъти дочу подобни звуци и гласове от съседните улици, но не срещна жива душа. Градът бе все още настръхнал, но не срещу нея - затова не я закачаше.

Оставила бе телцето на Тантуфи в килията на неизвестния обитател на Хетава, за да го намерят жреците. Те щяха да забележат изранената измъчена детска плът и да проявят милост… може би дори и да наемат оплаквачки, та те да пролеят сълзите, които никой друг не би пролял. Може би щяха да използват магия и да проследят по някакъв начин нейните последни часове - Тианет бе чувала, че правят такива неща. И тогава щяха да разберат, че детето е извикало един път майка си от глъбините на своя сън. Щяха да видят как Тианет го взема на ръце, забелязала обляното му в сълзи личице, как се гуши Тантуфи в майчините обятия и завира глава в гърдите и, как изпуска въздишка на дълбоко удовлетворение. И щяха да усетят оня страховит величав миг, в който една неведома сила премина през Тантуфи, а от нея - в нейната майка. Тя докосна старите дълбоки