Неизв. - Нора Джемисин Луната, която убива 2 Засенчено слънце

Мама Яо изглеждаше дълбоко потресена. Всички бяха наясно, че Моиб лъже и че двамата с Аксата са еднакво замесени в заговора си. Но лекотата, с която Бирникът разпозна лъжата, бе далеч по-убедително доказателство за силата на магията от всякакви сънни заклинания.

Яо погледна Сасананте, който кимна. Тя въздъхна дълбоко и също кимна.

- Генерале - каза, - моля те, предай нашите нареждания на Бибики в Хетава. Заложниците да бъдат освободени, а той да се яви тук със своите хора и всички останали в пределите на града кисуатски граждани. Поемаме незабавно към дома.

489

*

Тианет се спъна, както тичаше по плочите на двора на Хе-тава, и едва не се просна заедно с Тантуфи сред множеството трупове. Изправи се и забеляза в краката си някакъв кисуатски войник с прекършен врат и замръзнала върху лицето гримаса на безкрайно изумление. Хората на Бибики още не бяха намерили време да съберат падналите в битката с Пазителите, а Ти-анет се бе спънала в протегнатата ръка на този войник. Също като Бибики и той носеше животинска кожа вместо наметало - златистокафеникава, изпъстрена с бледи розетки. Още един ловец. Тя нямаше представа що за животно бе загубило кожата си заради тази наметка, но веднага видя дългия кинжал с косте-на дръжка в ръката на падналия. Без да му мисли много Тианет метна детето на рамо и клекна да прибере ножа.

Всичко това и върна разсъдъка. Беше се запътила към Детската къща със слабата надежда да се измъкне в града през нея, тъй както кисуатците бяха проникнали именно оттам в Хетава. Но сега чу зад гърба си викове, а също и други отпред. Вдигнали бяха тревога. Разбира се, че ще оставят охрана в Детската къща, както и при всеки от останалите входове на комплекса. Нямаше откъде да избяга. Оставаше и да се скрие.

Затова тя хукна през двора и се пъхна в една от многото сгради на храма. Коридор, няколко стъпала, вход със завеса. Озова се в мъничко помещение с неоправен сламеник, няколко лавици и шкафчета за лични вещи. Жилище на някой жрец.

Като положи Тантуфи на сламеника, тя приклекна край завесата и започна да върти ножа в ръка.

И така, детето продължи да сънува под крилото на своята майка.

490

*

Тя не бе изпитала омраза към Азима.

Вече знаеше това, докато крачеше към падналото чудовище, с изнесени встрани и обагрени в червено ръце - Стихийният сънуващ. Азима бе чужд за нея - уби го от страх и ярост, както и заради разбираемото желание да се спаси. Но не го познаваше. С нищо не бе заслужил нейната ярост, освен с деянието си на проклет глупак.

Стихийният сънуващ размаха пред нея огромен юмрук и заръмжа с нечовешкия си глас, но това не я уплаши. Тя бе виждала кошмарите на една богиня - с какво можеше да я притесни този на някакъв си смъртен? Бе съвсем проста работа да вдигне стена от кръв около себе си, за да хване здраво заплашителния юмрук. Да, това бе номерът при лечение в сенчестите селения, макар някога да не го разбираше. Душата на такъв просител не желаеше лечение при нормални обстоятелства, а имаше нужда от повече болка и грозота. Искаше някой да засвидетелства житейската мръсотия, гадостите и цялата отровна жлъч. За да влезеш в обладана от кошмар душа, сам трябва да се превърнеш в кошмар.

Ето защо Сонта-и не успя да го убие. Той бе лишен от чувства - как да разбере? Мни-ини също, въпреки всичките си умения и раздразнителност, не притежаваше онова, което бе нужно за Стихийния сънуващ - отдавна тлеещ, тихо клокочещ, безпомощен и безплоден бяс. Добре бе да знаеш какво е да те предадат - да се откажат от тебе, да те презират, да те използват - онези, които би трябвало да се грижат за теб и да те закрилят. Да знаеш какво е да си слаб между силни, да не разчиташ дори на най-елементарното уважение, дължимо на човешко същество. Да знаеш какво е да си безполезно и нищожно нещо в очите на другите.

(Сонта-и? Мни-ини? Азима? За миг споменът кои бяха те избледня и пак се оформи колебливо.)

491

Но дори Мни-ини да бе знаел как да преодолее защитите на звяра, той не би събрал достатъчно омраза в цялата си душа, за да го победи.

- Ти ми го взе - промълви жената. Докосна свития здраво юмрук и той се съсухри. Плътта изсъхна, а костите станаха на пепел. Чудовището изпищя, а тя продължи по туловището му, като го убиваше вървешком. (Дали звярът потръпваше от страх при звука от нейния глас? Трудно бе да се каже. Още по-трудно би се заинтересувала към това.) - Мни-ини. Взе ми и… - Тя се запъна за миг в усилие да си спомни името. То си проправи неохотно път през червеното и костите в главата и. - Моя Даюхотем, да, и него ми взе. Толкова хора унищожи, толкова души поквари. Няма да има други.

- Ханани.

Тя не обърна внимание на думата. На това място нямаше никакво значение коя е тя. Единствено омразата имаше значение. Плесна с длан съществото и кожата посивя под погледа и, изпъстри се с петънца като някаква бързо пълзяща инфекция. То се загърчи - мъчеше се да избяга, но Ханани държеше ръка там, оголила зъби, докато мъртвата плът се разпадаше между пръстите и. Трудно и бе да направлява процеса - толкова много сънна жлъч имаше. Твърде много бе насъбрала у себе си, бликнала от всичката мъка в душата и. Непременно трябваше да страда - много щеше да внимава да не го убие прекалено бързо.

- Въобще не е трябвало да се раждаш! - извика тя. Съществото отново се сгърчи, затресе се и захленчи в своята безпомощност. Много добре.

И отново оня глас отзад:

- Няма покой в това, Ханани. Жестокостта не ти помага.

Въобще не я интересуваше кое и помага.

- Върви си.

- Ще ме убиеш ли, ако не го направя?

Тя поклати глава, за да отпъди гласа, който я разсейва. Да убие? Да. Добре би било да убие някого, който и се плете в

492

краката. Но не. Тук имаше само една душа, която е заслужила нейната омраза.

- Това нещо уби Мни-ини! - изръмжа тя с усилие да събере мислите си. - Трябва да умре.

- Но не така. - Пауза. - Не забравяй коя си, Аиер.

Смайване.

Тя спря да излива сънна жлъч от ръцете си в звяра и примигна.

- Аиер? Кой…

Залюляна червена препаска, червен восък, червен халцедон, з-з-заекване, статуя от нощен камък, склопени очи, усмивката на Мни-ини, устата на Ванахомен, разпуснатите и коси, тамян, пчелен восък, звън на камбани, вкус на сипри, джунгиса, Даю, накъдрени от вятър житни поля, полузабравените гласове на нейните родители. Заклевам се в името на Хананджа да не причинявам никому вреда.

Ханани издиша шумно и погледна надолу към звяра.

Който внезапно се сгуши в краката и, вече изобщо не звяр, а мъничка кльощава фигура, хленчеща след непоносим тормоз. Когато Стихийният сънуващ я погледна, Ханани се вторачи в лицето на злото, отнело и Мни-ини, и видя…

Едно дете.

Просто дете. Дете, което би могло да стане умно и жизнерадостно момиченце, ако някой не бе прекършил душата му и стрил парченцата на прах. Дете, което стенеше, плашеше се от Ханани и вдигаше ръце, чупени вече много пъти, сякаш за да се предпази от удар.