Неизв. - Нора Джемисин Луната, която убива 2 Засенчено слънце

В продължение на цяла вечност човекът се блъскаше из червеното. Когато от високото надолу лумнаха светлина и жега, той си помисли, че смъртта най-после идва, и частица от него възликува. Но в огъня, който прогори червеното, имаше някаква чистота, която той мигом разбра, че не беше оттук. Откъде дойде? Той не знаеше. Изпълни го тъпа болка на завист, - но светлината го обгърна и изтръгна от гадостта.

- Това място изнасилва душата - каза познат женски глас. Коя бе тя? Той не знаеше, но се вкопчи в нейното сияйно безплътно присъствие, жалък в благодарността си, че вече не е сам. - Никога не съм виждала толкова гнусно творение! Пази се, Принце.

Отначало той не разбра какво има предвид тя. Или кого. Той ли е „Принц“? И какво е „творение“?

Но сега в червеното започна някакво гигантско пулсиращо раздвижване - кокалите под тях се надигнаха като огромна маса, очертавана откъм вътрешната страна. Той видя дълга лъкатушна форма, подобна на змия, ако змиите можеха да достигат размери на реки. По цялото и протежение никнеха пъргави еднакви крайници - също като на скорпион или стоножка, само че всеки завършваше с масивни ръчища, големи колкото къщи. Повечето от тях бяха свити в юмруци и докато се вдигаха и отпускаха ведно с движенията на съществото, човекът успя да съзре на места по тях пръстени. Докато вървяха през гъбестата маса на повърхността, ръцете оставяха пълни с кръв отпечатъци в нея.

Но онова, което накара човека да запищи, бе главата на съществото, която се надигна от гадостта върху дълга, подобна на върлина шия - беше на баща му.

Лицето си бе същото, макар и изкривено от някаква жизнерадостна садистична лакомия. В това лице човекът съзря като на длан цялата лудост на своя баща. Ето го чудовището, едва не

482

унищожило своя народ в преследване на собствени амбиции и едва не погълнало и бъдещето на сина си със същата безпощадна лакомия. По-ужасно и от Жътваря, защото, макар и двамата да изяждаха живота, само той го правеше съзнателно. С любов.

Докато мъжът пищеше, жената блесна с ослепителна ярост и изкрещя:

- Ти!

Уплашен до обезумяване, мъжът се сви и млъкна, а жената започна да придобива отчетливи очертания. Само че те с нищо не напомняха собствените му спомени за нея. Когато ги разрови, в съзнанието му изникна нещо много по-меко - нежни пръсти, водопад от вълнисти коси с цвят на влажен пясък, заекващ глас, напращели гърди с кафяви зърна, които имат вкус на морска сол и сладост - макар да не му бе ясно откъде знае всичко това. А появилата се жена се различаваше много от тази представа. Беше се облякла като мъж, в препаска с прекалено строга кройка за нейните заоблени бедра, огърлица, твърде голяма за тесните и рамене и с водопад от коси, укротен в кок от връзки и шноли. Някои неща във вида и го притесниха истински, защото изглеждаха някак не на място. Препаската, която носеше, бе червена, но цялата в по-тъмни влажни петна. Нежните и ръце бяха покрити с плътен червен слой. Кръв? Или по-мрачното и горчиво червено от това място? Той не знаеше, но слоят се разтегна като тънка ръкавица, когато ръцете и се превърнаха в юмруци.

- Махни това лице - каза тя.

Гласът и бе всъщност шепот, но така изпълнен от ярост, че накара повърхността на целия червен свят да се накъдри. Порив на вятър, внезапен и студен, изви откъм нищото и обрули долината от кости. Лицето на жената се размаза от вихъра и удвои размерите си. Лицето под нея - сърдито. Хленчещ, разтърсван от ридания образ. Когато жената изкрещя следващите думи, в гласа и прозвуча дрезгава лудост.

- Как си позволяваш да се представяш за Мни-ини-брат, след като ти го уби? Махни това лице, мерзост проклета!

483

„Тя губи контрол“ - помисли си мъжът. Знаеше, че е така, макар да не му бе ясно откъде.

И жената хукна по червената гадост, все едно бе отъпкана пръст, към чудовището. А то се изправи, сто пъти по-високо от нея, вдигна множество юмруци и зарева предизвикателно с дебел като на слон тръбен глас.

Изостави мъжа, вторачен в нея от мръсотията, но забравил собствената си несрета. И докато предишното отчаяние се отливаше от съзнанието му, той започна да проумява.

Не само на неговия баща. Звярът носеше лицата на всички бащи, на който и да е баща, празнотата, оставена от бащино отсъствие за всекиго, осмелил се да погледне към него. Той използваше тези лица и спомените, които те събуждат, за да нанася мълчаливи удари, да оставя неизличими белези. Но под това кошмарно лице…

… кошмар, кошмар, кошмар, богове, но нали това е сън…

… Какво бе неговото истинско лице?

Юмруците на звяра блъснаха земята. Червената маса се затресе и надигна под мъжа. Запрати го възнак в гадостта. Когато човекът се изправи с мъка, видя смаян, че звярът е паднал. Няколко от десетките му ръце бяха смачкани под едната страна, спаружваха се пред очите му. А там, между размаханите крайници на чудовището, вървеше жената, самата тя пищяща като звяр. Докосна поредна ръката и тя загина - мускулите и се сгърчиха, издадоха звук на скъсано въже. Когато се изправи срещу нещото и кресна: „МАХНИ ГО! МАХНИ ГО!“, от устата и сякаш рукна поток, а от самия глас шията на онова нещо се сгъна, почерняла от гангрена. Главата тупна долу, лицето…

… татко, не, не, недей него…

…се сгърчи от страдание. Тя го убиваше с всеки допир, унищожаваше плътта му само с усилие на волята.

Но това бе нередно. Човекът го осъзнаваше с най-съкровената си същност. Тя не бе онова мило създание, за което я бе вземал - явна грешка. Но не бе и този побеснял смъртоносен отмъстител. Той отлично знаеше как мъката разкъсва

484

душата, за да остави гнойни рани, чиято болка единствено гняв и насилие са в състояние да уталожат. Но това не е тя. Тя бе…

… костилка на зрял плод. Кремък и метал, кръв и сълзи. Молитва, апогеят на любовния акт…

…Аиер. Тя е Аиер.

А той, той не е някакъв безименен страхливец. Не е запратен в тези селения за години, векове, вечности. В будния свят той е воин. Вдигна ръка, сви я в юмрук, спомни си усещането за дръжка на меч. Щом това стана, мечът се появи. Да. Бащиният меч, Мует-цу-аниан. Мечът на Принца на Залеза.

Неговият меч. Защото в будния свят той е Ванахомен, военен предводител на Юсир-Банбара. А в съня…

Ханани. Името и е Ханани, негова любовница, негова лечителка.

… В съня той е Ниим.

А Ниим е носител на знамения и поличби, племенник на най-великия Бирник в Гуджааре, потомък на гениално безумни и безумно гениални владетели. Той е Аватар на Хананджа. Един ден ще стане Принц, а когато всичко свърши, е орисан да седне отдясно на Самата Богиня на Сънищата.

Принцът на Гуджааре се изправи с меч в ръка и тръгна през червения свят към Слугата на Хананджа, за да я върне към истинското и Аз.