Неизв. - Нора Джемисин Луната, която убива 2 Засенчено слънце

473

- Н-н-нищо подобно… н-н-е ти е… казвала… - проскърца Ванахомен през зъби. Едната му длан се свиваше и разгъваше конвулсивно в такт с движението на иглата. - Не съм виждал… ох, Богове!… по-некадърна лъжкиня от тебе.

Кожата бе най-лесна за зашиване, но и най-болезнена. Ха-нани действаше колкото може по-бързо, но Ванахомен тръпнеше при всяко убождане, мяташе глава насам-натам и пухтеше като ковашки мях. Когато заши раната докрай, от цялото му тяло се лееше пот, а локвата кръв под крака му напои полата и от коленете до глезените.

- Трябва да се превърже - каза най-накрая Ханани, като седна назад пети, - но главното е свършено.

Нен-не-вера също изглеждаше облекчен, а Ханани чак сега си даде сметка, че и той бе напрегнат през цялото време почти колкото Ванахомен. Нагласата на всеки Лечител бе да облекчава болката - не да я причинява.

Ванахомен не издаваше звук и Ханани го погледна стреснато, уплашена да не е загубил съзнание. Той бе буден, но гледаше между колоните към нещо друго, а върху лицето му бе изписано объркване. Ханани проследи погледа и забеляза млада жена, висока и стройна като шуна или кисуатка, седнала край една колона с дете на ръце. Крайниците на детето бяха съвсем изпити. Жената го друсаше и опитваше да го събуди с нежни думи, но детето висеше в ръцете и като лишено от кости.

- Донесете превръзки - проговори Ханани разсеяно и единият послушник мигом хукна към нишата, в която държаха лечебните средства. - Нен-не-вера-братко, онази жена…

Нен-не-вера погледна натам.

- Тази ли? Видях ги, когато пристигнаха. Детето страда от някакво болестно изтощение. Предложих да го прегледам, но тя… Ами, нали е шуна.

- Тианет? - проговори неочаквано Ванахомен. Речта му бе несигурна и малко неразбрана. Колкото сила му бе останала след операцията, започваше да изтлява. - Т-тианет?

474

Жената край колоната вдигна глава. Ханани забеляза, че е неописуемо красива, макар в момента силен страх да помрачаваше тази красота. Тя срещна погледа на Ванахомен, но бързо отмести своя и продължи да друса детето.

- Аз мога да направя превръзката, ако искаш да я прегледаш - предложи Нен-не-вера.

Ханани кимна и се изправи. Беше впечатляваща гледка с тези потънали в кръв поли. „Новата ми червена препаска“ -каза си тя мрачно. Обели восъка от ръцете си и подаде парчетата на послушника. После тръгна към жената.

- Прощавай - обърна се тя към нея.

Жената вдигна поглед. Очите и бяха разширени от неумолима войнствена предизвикателност, която накара Ханани да застине на място. Изправена над тях, тя разбра какво има предвид Нен-не-вера - момиченцето бе видимо болно, но не от болест, която би могла да разпознае. Беше почти плешиво и, макар Ханани да отгатна по ръста, че трябва да е видяло пет или шест наводнения, кожата му бе тънка и съсухрена като на старица. Костите и прозираха толкова ясно, че личеше къде са били чупени някога, за да зараснат след това накриво или с възли. Също толкова ясно бе, че момиченцето никога не е било хранено както трябва.

Тези неща бяха притеснителни сами по себе си. Но на всичко отгоре детето спеше.

Отделила насила поглед от момиченцето, Ханани го премести върху… майката? Сестрата? Майка, реши тя инстинктивно.

- Ако искаш, можем да се погрижим за нея - предложи тя на жената.

- Нищо и няма - сопна се онази.

Ханани поклати бавно глава.

- Тази болест е свързана с магия - каза тя. - Детето ти няма да се събуди от само себе си. Но ние можем поне да я настаним удобно. - И посочи с глава към редиците спящи.

В този момент момиченцето простена, а лицето и така се сгърчи в съня, че започна да изглежда още по-старо. Цялото

475

и телце се напрегна и тя замята глава също като Ванахомен преди малко - нещо явно я тормозеше в съня. Кошмар. Ханани отклони поглед встрани. Точно така умря Мни-ини.

Но ето че един звук, преминал през Хетава като полъх на вятъра, я изтръгна от меланхолията. Тя се извърна объркана и разбра - спящите. Някои се въртяха насън и стенеха също като момиченцето току-що. Звукът бе общият глас на тяхното страдание.

- О, Богиньо, закриляй ни. - Нен-не-вера се изправи на крака, свил восъчни юмруци. - Моля Те, недей пак.

Кисуатските войници също се разтревожиха; някои зараз-махваха оръжие. Ханани видя командира им да застава по средата на помещението, вперил намръщен поглед към неспокойните спящи.

- Какво? - започна Ханани, но веднага проумя. Нен-не-вера бе споменал за някаква вълна, която от време на време минавала през спящите. Сега тя разбра, че е кошмар - същият кошмар, връхлетял всички едновременно.

Само че…

- Не-не-не - проплака детето в съня си. - Не-не, татко.

И миг след това:

- Не! - кресна една жена до нея. Думите и бяха малко неясни от съня, но разбираеми. - Не, татко, моля те!

Някакъв старец издаде слаб, треперлив стон.

- Татко, моля те… не..не…

- Недей - изхлипа друг мъж, който имаше вид на войник или страж. - Не, богове, моля… не!

Последните думи прозвучаха като изцедени от него - страховит, болезнен писък. Тялото се огъна нагоре като дъга, очите се отвориха, без да виждат нищо. Един от Лечителите, които се грижеха за спящите, хукна да помогне с нещо, но преди да стигне до редиците, воинът сграбчи гърдите си с все сила. Мощен гърч премина през цялото му тяло, а миг по-късно той се отпусна и очите му се завъртяха нагоре. Лечителят клекна и го прегледа, а сетне изстена като ехо на предишната болка.

476

Кожата по гърба на Ханани се наежи от ледена тръпка. Извърна се бавно към жената и онова странно дете.

Непознатата - Ванахомен я бе нарекъл Тианет - я дебнеше, приклекнала и нащрек като някое диво животно. В рамките на безкрайния миг, който последва, Ханани внезапно осъзна какво се случва и каква е ролята на това дете в него. В същата секунда жената разбра, че Ханани знае.

Детето се изпъна в ръцете и, преглътнало един писък. Миг след това всички спящи изпищяха, някои с цялата мощ на дробовете си. Сякаш очаквала този знак, жената скочи на крака с детето на ръце и блъсна преднамерено Ханани. Тя падна, а жената хукна покрай нея към дъното на Залата на Благослова.

Кисуатските войници, привлечени от случващото се със спящите, отначало не обърнаха внимание на бягащата жена. Ханани се изправи бързо и нададе предупредителен вик, който обаче потъна нечут в общата врява. Чак когато писъците, някои от тях злокобно прекъснати, започнаха да замират, гласът на Ханани най-сетне бе чут.

- Братя мои, това дете! - Тя сочеше подир жената с ръка. -Това дете е източникът на съня!

Войниците най-после я видяха, но никой от тях не бе в близост до Тианет. Жреците реагираха по-бързо - някои си поеха дъх и хукнаха подир жената. Тя премина през тежката завеса на входа към вътрешността на Хетава.