Неизв. - Нора Джемисин Луната, която убива 2 Засенчено слънце

Изтощена от безсъние през последното четиридневие, Ти-анет се настани в подножието на една колона, като отпусна Тантуфи в скута си, за да отдъхнат натоварените и рамене и ръце. Открадвала бе по някой миг сън, ако се осмелеше в такава близост до Тантуфи, докато я мъкнеха по конски седла или

461

затваряха в импровизирани заграждения заедно с останалите заложници. Помагаше и това, че отдавна се бе научила да усеща кога Тантуфи започва да сънува, за да се събуди, преди да бъде впримчена собствената и душа.

Но макар действието на обичайните лекарства да бе спряло преди много дни, Тантуфи продължаваше да остава будна с помощта на техники, усвоени от нея в хода на годините - непрестанно движение на някоя част от тялото, въртене на очните ябълки, хапане на езика или ръцете, монотонно бърборене. Не можеше обаче да остане в това положение. Всъщност Тианет вече усещаше, че иска или не, Тантуфи ще заспи. Безсмислените и движения започваха да се забавят. След всяко затваряне на кръглите като луна очи, минаваше все повече време, докато ги отвори. С жестокото съдействие на бащините пазванти тя би могла да издържи още, но след напрежението от последните дни и в унасящата тишина на Хетава нямаше да мине много време, преди да се предаде.

Инсурет бе опряла гръб в стената насреща и ги наблюдаваше с блещукащи очи. Пътуването избистри съзнанието и както никога през последните години - физическите несгоди го изтръгнаха сякаш със сила от плетеницата на безпаметността. От това омразата и не бе отслабнала. Но за голямо облекчение на Тианет, откак войниците ги изведоха от полското имение, тя не обели дума,.

- Ще искаш ли вода, господарке? - Някакъв хлапак от Хе-тава, навярно натоварен със задачата от своите висшестоящи, бе спрял пред нея с кофа и черпак в ръце.

- Благодаря - отвърна тя и момчето и подаде черпака, който тя поднесе на свой ред към устните на Тантуфи, преди да пие сама и да го върне. - И на майка ми - каза тя, като посочи с глава Инсурет.

Момчето кимна несъзнателно и Тианет забеляза, че и то наблюдава доста особено Тантуфи. Като го погледна студено, тя се завъртя така, че да скрие детското лице от случайни погледи. Момчето потръпна от мълчаливото порицание, наведе

462

глава над черпака в знак на извинение и се обърна, за да предложи вода на Инсурет.

- Това е безсмислено - промърмори Ореная, която седеше до Тианет. И тя също като останалите заложници бе гледала с почуда Тантуфи през първия ден, но външният вид на детето вече явно не и правеше впечатление. - Целият град се е побъркал. Никой не дава пет пари за това, че сме затворени тук.

Но Тианет знаеше, че баща и ще се заинтересува - при това много сериозно. Сигурно достатъчно сериозно, та да предложи откуп. Може би дори дотолкова, че да предаде своите другари от съпротивата, макар надали чак до положение да уличи себе си. Мнозина конспиратори щяха да се уплашат след превземането на Хетава - толкова много, че да откажат по-нататъшна подкрепа на Ванахомен, сега, когато единството на всички съюзници бе от най-голямо значение.

- Кисуатците са все още силни - проговори Тианет. - Чух Бибики да казва на своите хора, че основните им сили са се оттеглили в Яна-ян. Ако съюзът на Принца се разпадне, на тях ще им трябва само едно усилие, за да си върнат града. Убият ли Принца и съсипят ли Хетава, духът на народа ще бъде пречупен. Гуджааре отново ще стане техен.

Ореная смръщи вежди, докато обмисли чутото.

- Не се безпокоя чак толкова от възможността да умра -проговори най-накрая тя. - Скоро щях да викам Бирник, така или иначе. Но… - Тя отправи поглед към нишите, откъдето се чуваше детски плач.

Тианет не можа да се сдържи и погледна към носилките със спящи. Лечители и послушници се движеха между тях. Обслужваха ги, както бяха правили сигурно през целия последен месец. Видя да преповиват една жена, наглед по-възрастна от нея самата.

- Няма значение - прошепна тя и се извърна. Вече бе виждала пострадали от силата на Тантуфи. Нищо не можеше да се направи за тях, най-добре бе да ги приеме като покойници. -Сега трябва да се погрижим за себе си.

463

Чу неодобрителното изсумтяване на Ореная зад гърба си, но старицата не каза нищо повече.

- Мамо - прошепна Тантуфи. Тианет я погледна. В блестящите кръвясали очи грееше разум. - Хората.

Спящите.

- Ш-ш-ш-т - прошепна Тианет. - Гладна ли си?

Тантуфи поклати яростно глава.

- Не, не, не. - Обърна се и надникна над рамото на Тианет към носилките. Чертите на лицето и се изпънаха в израз на почти осезаема злочестина. - Толкова много, мамо.

- Няма значение - повтори Тианет. - За тебе нищо друго няма значение, освен мен, както и за мен си важна само ти. Нали винаги е било така? Кротувай сега.

Тантуфи замълча, възобновила налудничавите си движения, но погледът и все търсеше спящите, а от време на време издаваше по някой напевен звук на пълно отчаяние. Отсреща Инсурет изпръхтя презрително, но понеже се ограничи само с това, Тианет не и обърна внимание.

В Залата цареше относителна тишина. Всички чакаха. Какво - Тианет не знаеше. Мина друг послушник, този път с на-рязан хляб - явно Бибики бе позволил на някои да посетят под охрана килерите. Тианет взе една филия, повече за да прогони съня, отколкото от истински глад. Щеше да накара и Тантуфи да яде, водена от същите съображения. Момичето бе започнало да се укротява за все по-продължителни периоди - още един признак за приближаващия сън. Но преди да поднесе филията към устата на Тантуфи, тя подскочи от изненада - някакъв войник край входа на залата викна тревожно:

- Капитане!

Бибики, който разговаряше в един ъгъл с други войници, тутакси тръгна към вратата, за да види какво става. Дълго време не се случи нищо. Тианет започна да яде и да храни Тантуфи, като сдъвкваше донякъде и нейния хляб - зъбите на момиченцето се клатеха. Най-накрая стана ясно, че навън става нещо. Войниците се разшаваха, струпаха се край вратата и по про-

464

зорците с оръжие в ръце. Тяхното напрежение прониза цялата мирна атмосфера в Залата на Благослова.

Тианет дочу изненадана следните думи на Бибики:

- Да не повярва човек на очите си. - И се изсмя. - Виж ти, виж ти. Може би цялата бъркотия ще свърши по-скоро, отколкото си мислех. Да видим сега дали не можем да го пипнем жив.

Мъжете се раздвижиха бързо, макар Тианет да не разбираше какво правят и защо. След това чу дълбокото стенание на тежките храмови двери.

Всички Слуги на Хананджа наоколо веднага настръхнаха.

- Вадят оръжие - каза един Лечител с ясен яростен шепот. - Оръжие!

- Покой - обади се Учителят до него, но и той изглеждаше дълбоко нещастен.

Тогава се чу гласът на Бибики:

- Давай!

Тианет долови змийското съскане на стрели. В огромното помещение отекна гръмовит възглас - хиляда сърдити мъже и жени, деца и старци - всички като един. И отново гласът на Бибики: