Неизв. - Нора Джемисин Луната, която убива 2 Засенчено слънце

Банбарецът до нея, мъж на годините на Унте, положи мазолеста длан върху ръката на Ханани и и каза нещо окуражително на хакти. Беше един от занаятчиите, дошли да помагат на войската - нещо като оръжейник. Макар да не беше воин, той заедно с неколцина други банбарци пазеше Ханани. Никой от тях не носеше друго оръжие, освен обичайния за всички нож. Тя му кимна с благодарност, макар неговият жест да не смекчи

454

с нищо кошмарната гледка на зловещо пламналата столица, наричана някога Град на Сънищата.

Докато напредваха по широките булеварди от портата към източната половина на града, Ханани забеляза с облекчение, че пораженията не са толкова големи, колкото се бе опасявала. Нямаше други пожари, макар да видя няколко разграбени магазина. Повечето прозорци на околните сгради бяха тъмни, но Ханани успя да забележи хора зад завесите - надничаха към конниците долу. Пазарищата нямаха толкова мирен вид. Там имаше още трупове, а когато минаваха покрай аркообразен проход, все още украсен с разноцветни панделки за Празника на слънцестоенето, мерна самотен кисуатски войник да бяга по съседна уличка, преследван от десет-петнайсет гуджаарейски младежи.

Докато минаваха по един от мостовете, крайбрежният квартал бе смълчан. Обичайната воня на риба почти не се усещаше, заради по-острите миризми на коне и пушек. Когато навлязоха в Занаятчийския квартал, колоната пред тях рязко намали ход и групата на Ханани започна да спира от време на време, докато цялата армия продължаваше напред, макар и по-бавно. Едва сега Ханани си даде сметка, че войската се събира на площада пред Хетава - единственото място в тази част на града, което бе достатъчно просторно, за да я побере цялата. И наистина, когато излязоха пред храма, тя видя войниците, строени по отряди. По краищата на формацията стояха щитоносци, а околните покриви бяха заети от стрелци. Шепа бойни колесници, лъскави и бързи, патрулираха с тропот по околните улици.

Имаше много народ - мъже и няколко жени, от всички касти и възрасти. Навъртаха се по краищата на военния строй. Извън очертанията на площада Ханани забеляза други, скупчени по ъгли и входове. Шумна група момчета, едва достигнали възрастта на избор, а може би и по-малки, се струпаха около един гуджаарейски конник с шумни молби да вървят до него. Възрастните, които попадаха под погледа на Ханани, бяха по-сдържани. Едни извиваха шии, да зърнат Ванахомен, други

455

сочеха с пръст банбарските воини. Трети пък шушукаха помежду си, закрили уста с шепа, с блеснали от възбуда и радостно очакване очи, които само преди малко биха я обезпокоили. Сега разбра какво открива в погледите на своите сънародници, макар то все още да я тревожеше. Не бе по-различно от справедливия гняв на Мни-ини при някоя по-сериозна грешка на Ханани или пък от решимостта, която бе помогнала на Ванахомен да премине през робство и предателства. Никакъв покой нямаше в подобни чувства и тя знае много добре колко опасни могат да се окажат, ако им се даде воля, но пък, от друга страна, те не бяха покварени сами по себе си. Важното бе кога и по какъв начин ще бъдат изразени.

Докато се взираше отново в изградените от пясъчник стени на Хетава, тя усети сърцето си, обзето едновременно от радост и безпокойство. Това бе нейният дом. Там бяха нейните братя, собственото и семейство. Дали щяха да я приемат отново сред себе си, опетнена от престъпения обет и варварските нрави? Можеха ли да я изцерят по някакъв начин от болката заради смъртта на Мни-ини и отнетия от нея човешки живот? Или само щяха да хвърлят по едно око на онова, което бе станала, да вдигнат ръце в отчаяние и да помолят Бирниците да я освободят от мъките?

Раздвижване на войнишките редици отпред я изтръгна от безрадостните мисли. Миг по-късно те се разделиха на две, за да отворят път на конник в кафяво облекло на банбарски воин. Очертанията на раменете и подсказаха кой е, още преди да я бе забелязал и да е спрял.

- Чирак-Лечител - проговори Карис, - нашият Принц те моли да ме придружиш, за да те заведе у дома.

Стресната, Ханани остана в това положение за миг-два. През ум не и бе минавало, че Ванахомен може да направи това в такъв момент. Досега нямаше сражения и нужда от лечителските и умения не бе възниквала. За това ли ставаше дума наистина? Тя не бе нужна повече и Ванахомен искаше да се отърве от излишна отговорност?

456

Не можеше да бъде - колко бе глупава само! Той бе дошъл тук, пред Хетава - а не пред Яна-ян. Защо? Трябваше да има някакви стратегически съображения. Съвсем благоразумно бе от негова страна да я върне, докато има възможност за това. Преглътнала нетърпеливата възбуда, тя кимна и пришпори кобилата, за да тръгне редом с жребеца на Карис.

Бившият генерал я поведе в пълно мълчание през войнишките редици, докато излязат отпред, в основата на храмовото стълбище. Веднага забеляза Ванахомен, защото той бе слязъл от коня със свалени тюрбан и було. Извърна се от бронзовите двери, в които бе вперил поглед, докато Карис и Ханани приближаваха, и им кимна непринудено и безлично.

- Благодаря ти, Карис. Донеси, ако обичаш дисагите и.

Погледът му се премести на Ханани и остана там задълго.

Тя забеляза потрепването на мускул върху издадената брадичка. Очите му бяха натежали от неизказани думи. Но вместо да ги пусне на воля, той протегна ръка към нея.

- Чирак-Лечител.

Тя се смъкна от седлото с необяснима непохватност едва при втория опит. После се препъна, докато изкачваше стълбите към него, макар по тях да нямаше абсолютно нищо, което да и пречи. Ванахомен пристъпи напред и я хвана над лакътя, помогна и да остане на крака. Тя вдигна поглед и срещна неговия.

- Принце… - Гърлото и бе свито. Думите едва се процеждаха навън. Какво и ставаше наистина? Та тя не го обичаше. Принцът изпълни своята задача на приятел в нужда, но нищо повече. Защо сега се чувстваше по-зле, отколкото при раздялата с Янаса?

Ванахомен въздъхна, видял изписаното върху лицето и объркване и допря с пръст устните и.

- Нищо не казвай - промърмори едва чуто той. - Или ще взема да те задържа, та да си отворим още една нова война. -Говореше небрежно и с усмивка, но за един мълниеносен миг Ханани усети напрежение в ръката му. И в този момент разбра с кристална яснота: ако тя поискаше, той щеше да превърне

457

думите си в действителност. Щеше да я остави при себе си, каквито и да бъдат последиците за отвоюваното току-що кралство.

Точно това се бе опитала да и каже за него Янаса, точно това виждаше сега със собствени очи Ханани. Нямаше средно положение при Ванахомен. Той обичаше и мразеше с една и съща настървеност и можеше да стане опасен и в двата случая. Не бе лудост в истинския смисъл на думата, но бе по-мека версия на безумието, довършило неговия баща.